orthopedic pain management

На Нож!

Филм за 100 години от Балканската война!

Балканската война 1912-1913

Автори:

Антоан Тонев
Радослав Тодоров

Увод
През есента на 1912 г. почти цялата Българска войска се е събрала в Тракия. Oт 26-ти септември Черна гора воюва с Османската империя. Призори на 5-ти октомври,  главно през билото на Странджа, заобикаляйки основните пътища на юг тръгват десетки хиляди български войници. Обзети от ентусиазъм, но напълно спазващи бойните правила, частите на Българската войска минават границата между Царство България и Османската империя и влизат в Източна Тракия. За последен път това се е случило преди 540 години. В полунощ на 5-ти октомври, цар Фердинанд е издал „Заповед номер 15 по действащата армия“,  изпълнена с драматизъм. „.............заповядаме на нашата храбра армия да премине границата и да встъпи в борба с вековния враг. Офицери, подофицери и войници, нашето дело е свято и човеколюбиво!” От Одрин до Бургас и от Дунава до Бяло море се чува шокиращият поздрав „Честита война!”. Настъпва критична точка от историята на българите. За тях започва най-яркият, военният опит за национално  обединение и с него - блестяща страница във военната им история и в историята на духа им. Започва поредната глава от книгата на страстите български, белязала цялото следващо столетие на България.
----------------------------------------------------------------------------------------

В началото на ХХ век България се развива прогресивно, дори сравнен с Европа. Икономиката е аграрна и над 90% от населението живее в селата, но  българският земделец не само изхранва страната, но и произвежда огромни излишъци за износ в цяла Европа.  Расте броят на индустриалните предприятия. В новата си история, България не познава по-добър период от развитието си. Модернизирането, макар и с някои балкански мащаби и краски, върви бързо. В някои отношения България става средноевропейска страна, а тръва от нулата на властващия до 1878 г. азиатски полу-феодализъм. България се освобождава най-късно, но бързо настига и дори изпреварва съседите си. Започва истински бум в строежа на пътища, железници, телеграфни и телефонни линии, фабрики на леката индустрия и др. Търговията процъфтява, националната култура набира европейски измерения. Финансовата система е стабилна,  културата е възходяща и позитивна. Новото поколение българи израства, виждайки около себе си само добри неща и изпълнено със самобитен български уют модерно развитие. Образованието е позитивно и напредничаво. Създава се класа на образована национална интелигенция и предприемачество.  Богатството расте, макар и не като на запад. Много хора се учат в Европа и се връщат в България. Редът е гарантиран, сигурността и морала  - на високо ниво. Законите са перфектни и се спазват.Следосвобожденското поколение българи израства на две основи – самочувстие и стремеж към националният идеал. В духа на 19-ти век, той е един – обединение на българският народ на българската територия.
Въпреки относителното благосъстояние и спокойствие, всеки българин знае, че пред народа стои голямата задача на обединението. Българите в балканските владения на Османската империя са негови братя; желанието да бъдат освободени е страстно. Ръководството на страната съзнава това и го споделя, но външно се въздържа от официална и активна подкрепа на каузата дори и по време на Илинденско-преображенското въстание. В същото време обаче не се пречи на ВМОРО и тя се подкрепя от всички. Тече подготовка и въоръжаване за неминуемата бъдеща война.
Войната, особено след въстанието от 1903 г.,  е видяна като единствено възможна и е желана от всички - от обикновените селяни, през духовенството и интелигенцията, до буржоазията и политиците. Едва ли има друг случай в българската история когато обществото да е стояло толкова единно и уверено зад една идея. Налице е пълно национално съгласие за българската политика на Балканите.


Интересите на Великите сили на Балканите


Често наричат Балканите „барутният погреб на Европа“. Пропуска се обаче, че конфликтите са предизвиквани не само от балканските народи, но и от Великите сили. Тъй нареченият „Източен въпрос”, който всъщност представлява борбата за разпределяне на османското наследство, е особено актуален в последните десетилетия на XIX век. Именно противоречията между Великите сили ги карат да наложат на полуострова решенията на Берлинския конгрес, жестоко да разделят политическите граници от етническите и така да създадат предпоставки за бъдещата Балканска драма през ХХ-ти век.
В началото на ХХ в. Европа живее в поредната си „Belle Époque”, в плодовете на небивало развитие. Всички смятат, че прогресът ще е неизменен и че всички конфликти ще останат в миналото, благодарение на техническя и стопанския растеж. Политиците и военните обаче съзнават, че много скоро в Европа ще има мащабна война и трескаво се подготвят. Оформят се двата военно – политически блока, които по-ксъно ще започнат Първата световна война. Руската и Британската империя и Франция са обединени в Съглашението, или Антантата, завършена до 1907 година. „Тройният съюз“включва Германия, Австро – Унгария и Италия и става факт в края на XIX век.
След оформянето си съюзите започват надпревара за влияние и Балканите се оказват гореща точка. Назрява конфликтът между християнските държави, начело с България и вековният враг – Османската империя. Сложната военно – политическа обстановка на полуострова прави възможна активната намеса на Великите сили, като, разбира се всяка от тях действа в свой интерес. Най-активни на Балканите са двете съперници - Руската и Австро–Унгарската империи. След младотурския преврат от 1908 година те се споразумяват взаимно да си помогнат за осъществяване на целите им на Балканите, като австрийците искат да анексират Босна и Херцеговина, а руснаците - контрол над Босфора и Дарданелите. Австро–Унгария успява. За да не бъде обвинена от останалите Велики сили в нарушаване на Берлинския договор, тя подтиква българското правителство първо да го наруши. На 22 септември 1908 година, Княжество България обявява независимост от Османската империя и се превръща в Царство България. На следващият ден Австро – Унгария анексира Босна и Херцеговина, а на 24 септември Гърция анексира автономния дотогава остров Крит. За 3 дни стават няколко нарушения на Берлинския договор и връщането на статуквото е непостижимо. 
Русия не успява бързо да се ориентира и става ясно, че тя няма да се добере до Проливите. Затова тя се обявява против анексията на Босна и Херцеговина и започва да се сближава със Сърбия и Черна гора, чиито естествен враг и съперник тогава е Хабсбургската империя. За да затвърдят водещата си позиция на Балканите руските дипломати все по-усилено се опитват да свържат в съюз България, водещата балканската православна държава, и Сърбия, техния най-верен балкански съюзник. Усилията на Анатолий Неклюдов и Николай Хартвиг, руски посланици в София и Белград, са забележителни.
Макар и формално да подкрепя евентуален съюз между България и Сърбия, Петербург не подкрепя българските стремежи за национално обединение. По-скоро склонна населената с българи област Македония да се подели между Гърция и Сърбия, за да не стане България най-мощната балканска държава, Русия не желае България да стане решителен фактор при решаването на балканските проблеми. Това й отношение се дължи донякъде и на т.нар. „разрив с Русия“ от края на 19-ти век, т.е. на факта, че множество български ръководители мислят самостоятелно и не се съобразяват с руските желания. Затова цар Николай не вярва в достатъчна степен на България и не е склонен да я подкрепи докрай.
Австро – Унгария и Германия донякъде закрилят Османската империя. Австрийците смятат да се възползват от Итало-турската война и да анексират нови територии на Балканите.
И Франция, и Великобритания подкрепят Османската империя, защото Цариград воюва срещу държава от противниковия им блок. И двете желаят да запазят баланса на силите на Балканите и в Близкия изток.
Итало-Турската война от 1911 г. е сблъсък между Кралство Италия и Османската империя за северноафриканските провинции Триполитания, Фезан и Киренайка, траещ от 29 септември 1911 година до 5 октомври 1912 година. От самото начало Италия надделява, благодарение на по-добрия си и модерен флот и завладява не само трите спорни провинции, но и Додеканезите и остров Родос. Става явна изостаналостта на османската армия. Балканските народи засилват мечтата за дълго чаканото национално обединение. Всяка италианска победа дава надежда на българите, че скоро и те ще могат да съкрушат поробителя и да освободят братята си, останали в Империята заради несправедливия Берлинския конгрес.
Българските ръководители обаче знаят, че много трудно ще сломят огромната империя сами. Затова те започват преговори за съюз с останалите християнски държави на полуострова, които също имали претенции към Високата порта. Ходовете на балканските държави били стимулирани активно от дипломацията на част от Великите сили, които се опитвали всячески да използват нарасналото напрежение на полуострова с оглед на собствените си цели.
На 19 юли 1912 г., след атентат на ВМРО, в гр.Кочани загиват двама турци и шестима българи.  Местните турци устройват т.нар. „Кочанско клане“ и убиват 40 българи. Реакцията в България е крайно остра. Великите сили по инициатива на Австро – Унгария използват повода и опитват да накарат Османската империя да проведе реформи  и децентрализация в Македония. Русия също следи отблизо случващото се, с идеята за намеса. Става ясно, че Османската империя е неспособна да се справи с проблемите в Македония, но Великите сили не са достатъчно настоятелни - всяка една преследва свои цели, а те не включват защитата на християните под властта на османците. Макар привидно Великите сили да са за мир, повечето търсят и готвят евентуална война на Балканите.
Най-благоприятна през 1912 година е позицията на Русия, която е смятана за инициатор на Балканския съюз на православните държави. Така тя се опитва да затвърди влиянието си и да отслаби позициите на Германия и Австро – Унгария.
В последните два месеца преди войната, дипломацията на Великите сили е изключително активна,. Очевидно Русия, Франция и Англия са разбирали сериозността на положението и невъзможността да се предотврати военния сблъсък и се опитват да съгласуват поведението си по време на бъдещата война. За разлика от Съглашението, Австро – Унгария и Германия дълго време не са вярвали, че балканските държави ще се осмелят да се противопоставят военно на Османската империя. Това показва колко недалновидно подхождат в конкретния случай тези две Велики сили, които не успяват да разберат навреме сериозното напрежението на Балканите и как вече търпението на българи, сърби, гърци и черногорци към османският тиранин се е изчерпало. Въпреки очевидната невъзможност да се запази мира на Балканите Австро – Унгария и Германия, а донякъде и Англия, , се опитват да инициират реформи в Османската империя с които са смятали, че ще успеят да избегнат войната. След мобилизацията обаче балканските християнски държави и особено България и българският народ са твърдо решени не само да воюват срещу петвековния потисник, но и да го прогонят от полуострова.
Идеята на Съглашението за Балканския съюз е свързана с възможността той в бъдеще да се използва не само срещу Османската империя, но и срещу Австро – Унгария. Тройният съюз от своя страна привлича Османската империя и Румъния. Макар Англия и Франция да подкрепят Русия в желанието ѝ да изгради Балканския съюз, и двете не са ентусиазирани от възможността на Балканите да избухне война през есента на 1912 година, тъй като се опасяват, че това може да е началото на голяма война, за която още не са готови. В дните непосредствено преди избухването на войната Австро – Унгария и Германия се примиряват с неизбежното  и опитват всячески да ограничат конфликта, за да не прерасне в общоевропейски. Австро – Унгария усилва военните си сили на Балканския полуостров. Италия пък се опитва да се възползва от създалата се ситуация и на 5-ти октомври 1912 г. приключва Итало – турска война. По странно съвпадение, именно на 5 октомври България обявява война на Османската империя. Италианската дипломация се е възползвала от затрудненото положение на Високата порта и е издействала благоприятен за себе си договор.
Преди избухването на Балканската война Великите сили делегират на Русия и Австро – Унгария задължението да известят балканските християнски държави, че осъждат всяка мярка, която може да доведе до нарушаване на мира. Освен това обещават съдействие пред султана за осъществяване на необходимите реформи в европейските части на Османската империя и заявяват, че ако избухне война ще се запази териториалното статукво. На 19 септември, два дни след мобилизацията в България, руският външен министър Сергей Сазонов заявява, че война на Балканите би била ненавременна и че Русия няма да я подкрепи. Освен това той се опитва да внуши на българското правителство да не чака реална помощ от Сърбия и Гърция. България благодари на Великите сили за проявената загриженост, но настоява за конкретни реформи в населените с българи райони на Османската империя. Настояването да се проведат реформи е изразено и в обща нота на България, Сърбия, Гърция и Черна гора до султана от 30 септември. Нотата е отхвърлена и така за пореден път става ясно, че Османската империя няма нито желание, нито намерение да облекчи положението на християните под нейна власт. Германия приема спокойно новината, че войната е неизбежна и продава на Османската империя хиляди единици оръжие, военна техника и боеприпаси.  Германски военни инструктори действат в османската армия. Поради това Германия е била уверена в победата на Империята над държавите от Балканския съюз.
Така разединени и преследващи собствените си интереси, Великите сили дейно участват в подготовката за Балканската война, като всяка една от тях носи отговорност за конфликта. Те са загрижени не за справедливостта, правата и достойнството на поробеното християнско население, а за максималните ползи за себе си от създалата се взривоопасна ситуация.

Политически, войната се готви и се води от Балканския съюз – система от договори и съглашения между православните християнски държави на Балканския полуостров, чиито гръбнак са България и Сърбия.
След Сръбско-българската война от 1885 г. отношенията между тях трайно се затоплят, сключват се митнически и търговски съюзи, разменят се делегации.  Цар Фердинанд се среща с крал Петър, а скоро започват сондажите и за военен съюз между двете страни. Преговорите са трудно, но са поддържани и от руската дипломация. Когато избухва Итало-турската война министър-председателят Иван Евстатиев Гешов прекъсва почивката си във френския курорт Виши и спешно заминава за Белград с предложение за съюз, считайки че моментът е настъпил.
Скоро договорът е подписан. Той е предимно антитурски и антиавстрийски. Ако Австроунгария нападне Сърбия, България се задължава да й помогне с 200 000-на войска. Ако Османската империя нападне някоя от двете страни и двете се задължават да се включат срещу нея с всичките си сили. Ако двете страни решат първи да атакуват империята, първо трябва да уведомят за това Русия и чак след нейното съгласие да започнат военни действия с достатъчни за целта сили – България минимум с 200 000 души, Сърбия - със 150 000. Бъдещите отвоювани територии се разпределят както следва: Сърбия признава правото на България да анексира всички турски територии в Източна и Беломорска
Тракия и Източна Македония; България признава правото на Сърбия да анексира всички територии северно и западно от Шар планина – Косово и Новопазарския санджак. По средата между Шар планина и река Струма остава една буферна зона с все още неопределен статут, според договора тя може да получи автономия, но ако това не е в интерес на двете страни те имат правото да си я поделят; разделянето е с по диагонал от Крива Паланка до Охридското езеро; частта югоизточно от тази линия (наречена „Безспорна зона“) остава за България, а съдбата на останалата („Спорна зона“) ще бъде определена с арбитража на руския император; докато влезне в сила това изпълнение в тази зона ще се управлява временно и съвместно – т.нар. „кондоминиум“.
След няколко месеца е подписан и таен „отбранителен договор” между България и Гърция, също насочен срещу Османската империя, като посредничеството за сключването на този съюз изиграва английската дипломация. В Бъдещата война България се задължава да участва с 300 000 армия, а Гърция – със 120 000.
За завоюваните територии в договора с Гърция не се споменава нищо! И двете страни имат противоречия за Южна Македония, но са уверени, че в края на войната ще са в по-добра позиция и на принципа на реалната окупация ще могат да наложат своята власт там.
Последната крачка към изграждането на Балканския съюз е устната спогодба между България и Черна гора, както и в последствие между Черна гора и Гърция и между Черна гора и Сърбия за съвместни военни действия.
Договорите, особено този с Гърция са много зле сключени. Цялата им система съдържа огромна геополитическа грешка за България – единствените й гаранции срещу нарушаване на договорите са самите договори...... Тилът й в Македония остава открит, а основната тежест на удара срещу врага – остава за нея. При евентуален сърбо-гръцки съюз, нищо не пази България от запад, при положение, че воюва на Изток. Изтегли ли се на запад, нищо не пази България от Изток. Всичко се опира на добронамереността на Гърция и Сърбия......


Състояние на армията и въоръжение


На този дипломатически фон, на сцената на балканската история излиза един фактор, с който се налага всички да се съобразят – Българската войска.
В България тя винаги е сред най-важните институции на държавата. Изключителното й значение личи и в Третата българска държава, където армията е гарант на националната сигурност, изразител и защитник на родолюбивише стремежи на българския народ и пазител на българщината. В атмосфера на национален възход, българските политици след Освобождението правилно са разбирали огромното значение на армията за съществуването и развитието на държавата и затова инвестират голяма част от държавните средства в модернизирането и комплектовката й. В тези бурни времена неумолимо се налага идеята, че само силната армия може да гарантира на България достойно място на Балканите и в Европа. Наред с това българският народ питае огромно уважение към своята войска и за всеки българин е въпрос на чест да премине през редовете й.
Според Закона за устройството на въоръжените сили от 1891 година, армията на България се състои от цялото мъжко население на възраст между 20 и 45 години, което е годно да служи. Въоръжените сили се разделят на три основни части: Действаща армия, Резервна армия и Народно опълчение. В Действащата армия се включват десетте най-млади набора, т.е. мъжете на възраст от 20 до 30 години. Резервната армия е изграждана със спомагателна функция, но в условията на сериозен военен конфликт тя може да действа и извън пределите на държавата, т.е. може да води операции на вражеска територия. Състои се от мъжете на възраст от 30 до 37 години, както и от мъжете между 20 и 37 години, отслужили по някаква причина с облекчение военната си служба. Народното опълчение се състои от два призива запасняци: първият между 37 и 41 години, нойто  също би могъл да се използва извън държавата, а вторият включва последните 4 набора (42 – 45 години) и участващите в него не могат да се използват извън пределите на Княжеството.
За да се подготвят за изпълнение на дълга си и да могат ефективно и да се противопоставят на врага, българските войници служат 2 години в пехотата и 3 години в специалните родове войски. Там младите българи, без разлика на произход и статус, се приучават към ред, дисциплина и уважение към държавността, които стават една от основните черти на българската армия през Третата българска държава. Службата е изключително желана от младите хора. Често от военните комисии се крият заболявания, за да не бъде младежът отстранен от служба. Опити за отклонение почти липсват. През службата си младежите придобиват безценни умения и опит, които поставят българската армия сред най- подготвените армии от началото на ХХ век. В последвалите събития, военният дух и качества на българина тепърва ще изнанадват врага, Европа и света.
Българските политически и военни ръководители полагат огромни усилия да изградят стройна и ефективна военна структура. Армията има мирновременна и военновременна структура. Във военно време Действащата армия се състои от следните родове войски:

  • пехота, от 24 полка - всеки от по 4 дружини и една возарска /т.е.тилова/ рота; всяка дружина е в състав от 4 роти;
  • конница, състояща се от 4 конни полка, от по 4 ескадрона всеки, а в допълнение е създаден лейбгвардейският на Н.Ц.В. ескадрон, както и 6 сотни дивизионна конница, като общата численост на конницата е 23 ескадрона;
  • артилерия, състояща се от 6 полка с по 6 батареи полска артилерия, планинска артилерия от 6 батареи и крепостна артилерия от 3 крепостни батальона от по 4 роти всеки;
  • инженерни войски, състоящи се от 6 пионерни дружини с по 2 пионерни роти всяка, сигнално отделение и парков взвод, телеграфен парк, понтонен парк, железопътна рота и паркова рота;
  • спомагателни войски, които се състоят от 6 возарски батальона, като всеки батальон включва 2 продоволствени роти, пехотна паркова рота и артилерийска паркова рота, а освен тях има още 6 санитарни роти, 6 санитарни транспорта и 2 артилерийски парка;
  •  полска жандармерия, състояща се от 6 отделни жандармски сотни, които се формират от Жандармерията на Княжеството.

Войсковите учреждения са:

  • 6 дивизионни болници, главна етапна болница и етапни лазарети; 2 подвижни артилерийски работилници; 2 подвижни артилерийски склада; Ремонтно – конско депо; Евакуационен комитет; Главно продоволствено управление; 6 дивизионни продоволствени управления; етапни комендантства и 6 етапни жандармски полуроти.

Погледната в цялост частите на действащата армия образуват 6 дивизии, 1 конна дивизия и части които не влизат в дивизиите, а принадлежат на цялата армия. Всяка от шестте дивизии се състои от: 4 пехотни полка, включващи 16 дружини; 1 дружина от инженерни войски; 1 артилерийски полк, от 6 батареи; 1 батарея планинска артилерия; 1 дивизион конница; 1 сотня полска жандармерия; возарски батальон; санитарна рота; санитарен транспорт; дивизионна болница; продоволствено отделение; жандармска етапна полурота. Конната дивизия пък се състои от 4 конни полка, разделени на 2 бригади. Лейбгвардейският ескадрон и и всички други части и учреждения, които не се включват в състава на дивизии остават на директно подчинение към Щаба на армията.
Резервната армия във военно време се състои от следните родове войски:

  • пехота, от 24 резервни полка от по 4 дружини и возарска рота, като всяка дружина има 4 роти; конница, от 6 отделни дивизиона с по 2 – 3 ескадрона;
  • артилерия, от 6 артилерийски полка, всеки с 4 до 6 полски батареи и отделно 6 планински батареи;
  • инженерни войски, включващи отделни пионерни роти;
  • спомагателни войски и учреждения, включващи 6 возарски батальона, 6 дивизионни болници, артилерийски парк, артилерийска подвижна работилница, 6 продоволствени отделения, като последните две се формират само в случай, че Резервната армия действа напълно отделно от Действащата.

Частите от резервната армия във военно време образуват 6 отделни дивизии и части принадлежащи на цялата армия. Отделните дивизии се състоят от: 4 пехотни полка всяка, включващи по 16 дружини; артилерийски полк, включващ от 4 до 6 батареи; планинска батарея; конен дивизион; пионерна рота; возарски батальон; дивизионна болница; продоволствено отделение. Всички останали части са общи за цялата Резервна армия.
Народното опълчение във военно време също има ясно определен състав и функции. Първият призив дава толкова роти, колкото околии има в държавата. Тези роти се обединяват в 24 окръжни дружини. Всяка от тези дружини има толкова роти, колкото административни околии има във военно – полковото окръжие. Опълчението се свиква веднага след мобилизирането на Резервната армия и в случай, че напусне пределите на държавата се формират 6 опълченски полка, състоящи се от по 4 дружини всеки. Вторият призив на Народното опълчение също дава толкова роти, колкото околии има, като по принцип всяка рота служи в своята околия или всяка дружина в своя окръг. Ако Първият призив излезе извън окръга ротите се съединяват в дружини.
Структурата на българската армия е проста, много обмислена и изключително ефективна. Общата численост на Действащата армия според тази структура е малко над 137 хиляди бойци, като 100 000 от тях са пехота, 3 570 души са конница, 12 000 – артилерия, 4 000 – инженерни войски, 600 – полска жандармерия, 12 000 – спомагателни войски и 5 500 са част от различните учреждения. Резервната армия би трябвало да има численост от малко над 117 хиляди бойци, а Народното опълчение и допълващите войски са по 32 000 души всяко.
Този закон за  устройството на въоръжените сили се изменя няколко пъти до Балканската война. Най-сериозните промени са направени през 1897 година и са свързани с желанието да се слее Резервната армия с Действащата, като са предприети редица стъпки в тази насока. Създадена е възможност при нужда частите от резервната армия да не формират отделни дивизии, а да се присъединят към дивизии от Действащата армия. Променена е незначително и организацията на Народното опълчение, като вече всяка дружина се състои от 4 роти, а не от толкова, колкото административни околии има полковото окръжие. Законът от 1897 година разстройва до известна степен набирането на Резервната армияОсъзнавайки грешката, правителството бързо изменя закона, като засилва позициите на Резервната армия и възстановява мощта ѝ. Създадени са 12 резервни полка, като всеки се състои от по 5 роти, една от тях - погранична.
През 1899 година се създава и българският морски флот. Още от след Освобождението, България има речен (Дунавски) флот.
Борбата за Освобождение на българите под османска власт стига върха си при Илинденско – Преображенското въстание от 1903 година. Хиляди българи от Македония и Одринско избират смъртта пред ярема и показват на целия свят, че смелостта, и любовта към род и Отечество са вечни. Жестокото потушаване на въстанието води до сериозно напрежение в българското общество, като все по-често се чуват гласове  България да защити чедата си отвъд границата. Политиците  и висшите военни преценяват, че България още не е готова за война и полагат огромни усилия за успокоение на хората. Наред с това се залавят трескаво да модернизират армията и да я подготвят за война. През 1903 година е приет нов Закон за устройството на въоръжените сили. Уувеличава се с 1 година пределната възраст на военната служба - до 46 години. Въоръжените сили се разделят на две основни части: Действаща армия (наборите от 20 до 40 годишна възраст) и Народно опълчение. То се дели на: Първи призив (наборите от 40 до 44 години) и Втори призив (наборите от 44 до 46 години).
Решава се във военно време да се използва корпусната организация, като дивизията се разгръща в корпус, а бригадата в дивизия. Корпусът се състои от: 2 пехотни дивизии, всяка от които от по 2 бригади или 4 полка, всеки  полк - от 4 дружини (общо 32 дружини); 2 артилерийски полка от 3 отделения или 9 батареи; 2 ескадрона дивизионна конница; пионерна дружина; 2 дивизионни продоволствени транспорта; 2 пехотни паркови роти; артилерийска паркова рота; 2 дивизионни лазарета; 2 дивизионни полеви болници; 6 корпусни полеви болници.
Общата численост на една дивизия при пълен щат е 21 725 боеца, за двете дивизии – 43 450, а за целия корпус – 45 355 бойци, което дава обща численост на деветте корпуса от 408 195 души. Към тази цифра следва да се прибави конната дивизия, планинската артилерия и други части за да се достигне до общата численост на цялата армия в порядъка на 415 000 воини. От тях 361 795 души са пехота, около 41 000 са артилерия, 4520 са конница и 7875 души са пионерни войски.
Ръководителите на България се опитват колкото се може по-бързо на практика да приложат основните положения на закона, но се сблъскват с редица трудности. Пехотата се развива изключително интензивно, най-вече поради огромното желание с което служат и се обучават българските младежи и поради по-малката необходимост от средства за нея. В пехотата напълно се прилага закона от 1903 година и тя става действително ударната сила на българската армия. Много сериозно се развиват инженерните войски, които не само успяват да реализират заложените в закона идеи, но дори и да надградят над тях. Задоволително е развитието и на морския флот, който се сдобива с 6 миноносеца и 1 брегова батарея. По-различно е положението при конницата и артилерията, поради специфичния им характер, а и поради нуждата от много по-сериозни инвестиции. Двата рода войски не успяват да се развият до нивото заложено в закона, но въпреки всички перипетии се модернизират и укрепват съобразно възможностите на държавата, които в първото десетилетие на ХХ век нарастват не с месеци и години, а с дни и часове.
През 1908 година се прави нова промяна на щатовете, която действа и през Балканската война. При война, в Действащата армия се мобилизират само мъжете между 20 и 30-години. От наборите между 30 и 40 години се създават резервни полкове и бригади, съставени почти изцяло от запасни и тези полкове и бригади се придават към действащите дивизии. От 1910 година започва по-интензивно развитие на артилерията, тъй като става ясно, че войната е близо. Инженерните войски продължават възходящото си развитие и се създава Технически парк, включващ и Въздухоплавателното отделение, Автомобилното отделение, Прожекторното отделение и Инженерната работилница. През 1912 година се преустройват дивизионните интендантства, като така се улеснява снабдяването.
В навечерието на Балканската война в България има три военно – инспекционни области, като всяка от тях има 3 пехотни дивизии, от по две бригади, всяка от които от по два пехотни полка, а всеки полк – от по две дружини, нестроева рота и картечен взвод. В дивизията има и по един артилерийски полк с 3 отделения, всяко от две батареи по 4 запрегнати оръдия. Нестроевите части са: дивизионно интендантство с интендантска рота и дивизионна болница със санитарна рота. Дивизиите по инспекционни области са: За Първа инспекционна област (София) – I Софийска, VI Бдинска и VII Рилска дивизии; За Втора инспекционна област (Пловдив) – II Тракийска, III Балканска и VIII Тунджанска дивизии;  За Трета инспекционна област (Русе) – IV Преславска, V Дунавска и IX Плевенска дивизии.
Освен пехотните дивизии армията има 3 конни бригади - Софийска, Пловдивска и Шуменска общо с 10 полка и в допълнение Лейбгвардейският на Н.В. конен полк.
Артилерията се състои от 3 планински артилерийски полка, 3 крепостни батальона и различни помощни артилерийски учреждения.
Инженерните войски включват Железопътна дружина с Технически парк, три пионерни дружини с по 6 роти всяка, телеграфна дружина и понтонна дружина.
Флотът се състои от Щаб, Неподвижна отбрана, Подвижна отбрана, Учебна част, Арсенал и съоръжения и Дунавска част.
Наред с това към армията се числят и военно – съдебни и санитарни войски.
Според официалния бюджет за 1912 година офицерите на редовна военна служба би трябвало да са с численост от 2 891 души, подофицерите – 4 204 души, а войниците – 54 782 души. Запасните офицери през 1912 година са общо 4095 души.
Така в навечерието на войната България разполага с около 7000 офицери, докато според военновременния щат те трябва да са 11 590, т.е. има недостиг от близо 4 500 офицерски кадри. Подофицерите на действителна служба и в запас през 1912 година са 48 102 души, което е малко над необходимите 46 760 души според военните разчети. Войниците при война са 459 810 души, което е около 10% от цялото население на държавата.
При война се формира трета бригада към всяка пехотна дивизия и се увеличават другите родове войски. Единствено при конницата при война не се създават нови части, а просто се попълват съществуващите до пълен щат, най-вече заради липсата на достатъчно коне. По време на мобилизация наред с допълнителните части при отделните родове войски се създават и по една опълченска дружина от I призив и една от II призив във всяко полково окръжие.
Според разчетите на Министерството на войната обучените за военна служба мъже в България, които подлежат на мобилизация са 535 459 души, но към тях трябва да се добавят и годните за военна служба, които все още не са служили и които могат да заемат длъжности в тила или в нестроевите части.
От горното става ясно колко сериозна подготовка и планировка е осъществена от висшите военни и политически ръководители на държавата. Удивлява мащаба, на фона на малкото население на държавата – 4 337 000 души през 1910 г. Армията се превръща в основен стълб на обществото. Проблеми с наборите не е имало никога.  Младежите и запасните се явяват с ентусиазъм. Военната служба е гордост, а като цяло войниците й се посвещават от дъното на душата си. Огромната любов на българите към войската им и желанието им именно чрез нея да реализират националния си идеал, са повече от очевидни.

Ръководството на държавата полага големи усилия за модернизация на въоръжението. От 1891 година пехотата сменя остарялата пушка „Бердана” с пехотната магазинна пушка „Манлихер”, която е считана за най-добра в света. Приети са и пушки „Манлихер” образци 1888, 1890 и 1895 година  и карабини „Манлихер”, образци 1890 и 1895 година. В артилерията се залага основно на системи „Круп” - 8.7 см, и 7.5 см. далекобойни стоманени оръдия.През 1892 година са въведени 12 см. гаубици „Круп” с далекобойност 5000 метра. Оръдията 7.5 см. излизат от състава на Действащата армия и са оставени за резервните батареи, като са заменени повсеместно с 8.7 см. оръдия. През 1903 година кадровите офицери от цялата армия получават 9 милиметров пистолет „Парабелум”, един от най-модерните в света. През същата година е приет и бездимния барут. След навлизането на скорострелните оръдия в световната артилерийска практика България бърза да закупи 15 см. гаубици с ускорена стрелба „Шнайдер” с далекобойност 6 500 метра. През 1905 и 1906 година полската и планинската артилерия се превъоръжават със 7.5 см. оръдия „Шнайдер” с далекобойност 6 000 метра. Една батарея вече е от 4 оръдия. През 1908 година в армията са приети картечници „Максим”, със скорострелност 450 изстрела в минута. Благодарение на новото въоръжение се формират картечни взводове към всички пехотни и конни полкове., които преди войната стават роти. На 1 януари 1911 година се формират и 3 полски гаубични батареи, снабдени с 36 на брой 12 см. оръдия.
На фона на огромните усилия за модернизация, не липсват и проблеми. Пушките „Манлихер” стигат само за Действащата армия. Опълчението, допълващите части и новите формирования трябва остават със старите „Бердани” и дори с пушките „Крънка“, са били актуални преди десетилетия. При мобилизацията не достигат и пистолети „Парабелум” и много офицери са въоръжени със стари револвери „Смит и Уесън”. За някои от офицерите не са намерени дори такива и те заминават на фронта, въоръжени със саби и с вярата, че отиват да воюват за справедливата националноосвободителна кауза.
Артилерията също не е напълно окомплектована и снаряжена.  Най-сериозен е проблемът на обсадната артилерия, която поради остарялата техника е смятана за неспособна да превземе добре укрепена крепост. Непосредствено преди началото на войната българското военно министерство успява да купи 15 000 пехотни пушки и 10 000 карабини „Манлихер“ и така осигурява въоръжение за инженерните войски и за Македоно–Одринското опълчение.
Униформата е максимално опростена и пригодена за фронта, съобразена с новата за началото на ХХ век идея за защитен цвят,  (при който боецът и околната среда се сливат максимално). При мобилизацията повечето части получават качествено за времето си облекло в защитен цвят (зелен или сив), но за някои части не то не достига и те са принудени да се облекат с различни цветни униформи. Не лиспват и запасняци с цивилни дрехи. Въпреки всички несгоди и липси, българските военни не само не се оплакват, а смело поемат към фронта. Времето не стига за осигуряване на облекло за всички. Традиционна е липсата на обувки и повечето редови чинове носят навуща и цървули.
През 1898 година въпросът за войнишкото снаряжение е решен за цялата армия. Пехотинците носят раници, презраменни паласки, окопни сечива, манерки за вода и други. Кавалерийските части носят портупей за сабя и темляк. Според поверителното „Положение от 1906 година“ пехотинците носят във военно време 27, 945 кг., от тях 16,790 кг. снаряжение и облекло, 9,435 кг. въоръжение и 1,720 кг. храна. Конникът носи 13,900 кг., като от тях 8,710 кг. са снаряжение и облекло, а 5, 190 кг. е въоръжението. Останалите предмети се носят върху седлото.
Благодарение на енергичните и далновидни действия на българските власти след 1903 година коневъдството бележи ръст и армията през 1911 година разполага с 97 352 коня. Недостигът се компенсира с волове. Обозът при война има 15 758 товарни конски каруци, което се постига, с помощта на мобилизирани частници във всяка дивизионна област.

Българската армия е впечатляващо обучена. В „Плана за разпределение на годишните занятия в армията” от 1892 година пише следното: „армията да бъде възпитана в духа на свободното, самостоятелно проявление на умствените и физическите сили .... при изпълнение на дадената задача. Целите се задават от висшите началници, по-долните действат съвсем самостоятелно в избиране средствата........, за която цел е необходимо, преди всичко, решителност в изпълнението. Ето защо, у всеки началник трябва да се вкорени съзнанието, че опущенията и нехайството към поставената от по-горе задача влекът към по-голяма отговорност, отколкото грешките в избиране на средствата за изпълнението на тези задачи”.
На тази основа се създава прослойка от ясно мислещи, действащи и постоянно самоусъвършенстващи се амбициозни офицери, които ще изиграят ключова роля на бойното поле и които чрез самостоятелните си решения ще спечелят сражението и бързо да се ориентират във всяка ситуация, без страх да взимат решения.
Изключително важна роля при формирането на бойни качества изиграват занятията и ученията. Основната част са с практическа насоченост. По време на големите и малките маневри се отработва взаимодействието на различните родове войски. Така българската армия успява да постигне много добро взаимодействие между пехота, артилерия и инженерни войски, като единствено конницата остава донякъде ненапълно интегрирана с останалите родове войски.
В българския Устав за строева служба в пехотата се обръща специално внимание на един боен прийом, станал „патент „на българите и решил множество битки -   атаката „На нож”. Тя е върховен момент при настъплението. Наред с деморализиращия за противника ефект се преценява, че качествата на българските войници ще бъдат използвани най-пълноценно при подобни директни схватки. Българската военна мисъл формулира и някои изключително важни постулати като: „Прекъсването на боя и отстъпването не са поражение; напротив, такъв един начин на действие бива понякога само една хитрост”. Това положение бива разяснявано на всички  чинове и създава изключителна морална устойчивост. Дори и при върховно напрежение и заплаха от пълен разгром българските воини, отстъпвайки планират съкрушаване на врага със следващото си действие. Българският военен устав напълно отхвърля идеята за пасивната отбрана и постулира, че единствено активната отбрана дава положителни резултати. Това е поредното доказателство за напредъка на българската военна мисъл и за духът на смелост и решимост, царящ в армията.  
Друго подобно доказателство е прийомът на безшумния нощен щурм - при нощни действия войските се обучават да се придвижват безшумно в сгъстен строй и да атакуват на нож без стрелба. В тези случаи, кошмарът на противника ще се окаже непреодолим.
Състоянието на военното дело в Европа по онова време е такова, че основна сухопътна ударна сила на армията е пехотата. Технологичното състояние на армиите е на ниво, което позволява на артилерията само да подържа, макар и точно и интензивно пехотата или кавалерията, а военновъздушните сили едва прохождат. В тази ситуация, България има неочаквано предимство и то се открива в първокласното състояние на пехотата й. То се дължи както на доброто въоръжение, така и на изключителния боен дух, позволяващ бързо и ефективно усвояване на обучението. В този исторически период технологичната изостаналост от великите сили не е така голяма, както по-късно и се оказва, че в лицето на Българската войска противникът среща една изключително опасна и модерна военна сила.
В българската армия пехотата е приета за главен род войска, като всички останали родове войски трябва да ѝ помагат и да съдействат за изпълнението на нейните задачи. Решено е пехотата да води основните сражения, като си проправя път с огън и решава изхода на сраженията на нож. В бойната й подготовка влиза и окопаването както при отбранителен, така и при нападателен бой. Уставът от 1905 година по който се ръководи пехотата до Балканската война наставлява, че боят се печели само чрез движение напред. Именно този нападателен дух дава морално превъзходство на българската армия и на него тя дължи много от победите си в Балканската и в следващите войни.
Подготовката на артилерията също е на много високо ниво, като при този род войска високо подготвените й на запад и в Русия офицери следват най-модерните тенденции на водещите европейски армии.
Конницата остава сякаш леко встрани от всеобщата модернизация на българската армия. Това донякъде се дължи на факта, че тя запазва своята автономност и не участва в по-големите войскови съединения, както и на изчерпаният потенциал за модернизиране на този род войска.
Инженерните войски претърпяват много бурно развитие в периода до Балканската война и успяват да постигнат редица сериозни успехи в мирно време, които стават база за успешните им действия по време на войната.
Състоянието на българската армия в навечерието на Балканската война е било много добро. Редицата проблеми с които се сблъскват  българските ръководители са приети като предизвикателство и постепенно и твърдо са преодолявани, за да може в началото на 1912 година войската да е напълно подготвена за дълго чаканата разплата с поробителя.

На юг от България обаче има противник с дълготрайна военна традиция, имперски ресурси и сериозен военен опит. По време на Балканската война Османската империя все още е значителна сила, макар и вече критично изостанала от Западните Велики сили. Тя обхваща територия от 2 983 000 кв.км. и население от 24 800 000 души. То е в пъти повече от всичките страни от Балканския съюз.
Според първоначалните разчети на генералния й щаб тя трябва да мобилизира до 1 000 000 души армия за предстоящата война, но в действителност се оказва, че е в състояние да съсредоточи само 420 000 от тях на балканския военен театър. Тя разполага с около 1000 оръдия в пехотните части и около 1300 крепостни оръдия, както и 420 картечници. Въоръжението на пехотата също е добро – с пушки „Маузер” и „Мартини”.
Империята обаче е болният човек на Европа. Части от командният състав са лошо подготвени. Близо половината от офицерите, набирани от феодалните среди, не са минали през военно училище. Отношението им към редовите войници е доста презрително и сурово. У самите войници липсва особена мотивация да се бият, поради което при тях са повикани ходжи и молли с цел да разпалват религиозни чувства, говорейки им за Свещена война на полумесеца срещу кръста. Набляга се на религията, но това са средновековни мотиви, които са изтъркани в новото време. Османската армия и структурата й е още от полуфеодален тип. Зрее младотурската националистическа революция.
В тактическо-оперативно отношение нещата също стоят зле. В щаба преобладава мнението, че отделните балкански държави няма да успеят да се споразумеят помежду си за адекватни общи действия, поради което въобще и не е разработен подробен план война срещу Балканския съюз. Когато войната става неизбежна турските командири решават да приложат против съюзниците план №5, според който Тракийския военен театър се определя като първостепенен. На него те съсредоточават Източната армия, наброяваща 183 600 души, отделно от това в крепостта Одрин е разположен крупен военен гарнизон от 70 000 души. Според плана силите им трябва да настъпят от Одрин и Лозенград към Елхово и Стара Загора, българските войски трябва да бъдат изтласкани назад по долината на Марица, притиснати към Родопите и унищожени с помощта и на Кърджалийския корпус.
В Македония, Албания, Косово и Епир, т.е. всички останали фронтове, освен този срещу българите, турския щаб съсредоточава Западната (Вардарска) армия, която заедно с останалите съединения в района наброява близо 156 000 души, срещу които обаче съюзниците разполагат с общо 421 000 души.
Западната армия първоначално трябва да заеме удобни отбранителни позиции и щом общото положение на войските се подобри да мине в контранастъпление срещу противника. Нищо от тези замисли не се осъществява. България и съюзниците й имат пред себе си могъщ противник, но с разколебана мотивация и не докрай ефективен военен ресурс.
Допълнителна роля за бъдещото поражение има и географията – османския фронт е разтегнат от Албания до Черно море, с тясната ивица на Западна Тракия, на юг от България и на север от Бяло море. Това предполага лесно прекъсване на връзката между Западната и Източната армии, както и големи проблеми със снабдяването. Итало-турската война е показала слабостите на армията, макар последната да се води от някои изтъкнати професионалисти, като Шукри паша, Абдулах паша, Махмуд Мухтар паша или Хюсеин Рауф Орбай бей.

Кралство Сърбия мобилизира близо 230 000 армия с 540 оръдия. Силите й възлизат на 10 пехотни и 1 кавалерийска дивизия групирани в 3 армии, както и 2 независими отряда под върховното командване на ген. Радомир Путник.
Най-мощната групировка е 1-ва Сръбска армия в състав: 5 пехотни и 1 конна дивизия – близо 90 000 души, съсредоточена при Враня, под командването на началник щаба ген. Петър Бойович.
2-а Съюзна армия е в състав 2 пехотни дивизии - сръбската Тимошка (І-ви призив) и българската 7-а Рилска дивизия, с обща численост около 50 000 души, разположена на територията на България в района на Кюстендил и Дупница, под командването на сръбския ген. Степа Степанович.
3-а Сръбска армия, в състав от 3 дивизии (общо 60 000 войници) под командването на ген. Божидар Янкович е концентрирана в района на Куршумлия и Медвежа.
Ибърския отряд (12 000 души) и Яворския отряд (8 000 души) са разположени край Кралево, на запад от основните сили, срещу Новопазарския санджак и Косово.
Основната цел на сръбските войски е да пробият по главното направление на юг от Враня през Куманово към Щип със силите на най-голямата им 1-ва армия. 2-а съюзна армия трябва да направи обход от запад през Крива Паланка към Кочани. 3-а - през Прищина и Скопие. Ибърският отряд настъпва към Косово, а Яворската бригада първоначално остава за заслон срещу Австроунгария, а впоследствие нахлува в Новопазарския санджак.


ГЪРЦИЯ

На 7 октомври 1-а Сръбска армия навлиза от Враня в Македония, а Тимошката дивизия от 2-ра Съюзна армия настъпва през Кюстендил към Крива паланка, но е спряна от османската 15 дивизия на височините край Кратово.
По същото време при Куманово се сблъскват османската Вардарска армия и сръбската 1-а армия.
В Кумановската битка, най-крупното срaжение във Вардарска Македония, сръбската армия (132 000 души) превъзхожда двойно османската  (65 000 души) по численост и в продължилите 2 дни боеве успяват да победят и изтласкат турците, като и двете страни понасят незначителни загуби.
С това пред сърбите се открива плацдарм за настъпление към вътрешността на Македония по най-прекия и удобен път, откъдето минава и жп линията Солун-Прищина.
Турците се прегрупират и изтеглят към Битоля, а от юг са притиснати и от напредването на гръцката армия, но успяват да я отблъснат при Лерин. Завръзва се второто голямо сражение – Битолската битка, между силите на сръбската 1-а армия и османската Вардарска армия. Този път сърбите превъзхождат почти тройно противника (108 000 на 38 000 войници) и отново успяват да го победят, като загубите и на двете страни отново са миниатюрни.
Зеки паша отстъпва през Ресен към Южна Албания, с което се слага край на османското военно присъствие в Македония.
Разбира се всичко това е улеснено и от действията на отрядите на ВМРО в тила на турските войски.

След разбиването на османската Вардарска армия и овладяването на Македония Сръбското командване отделя значителна част от силите си в подкрепа и на останалите фронтове, където се бият съюзниците му. 2 дивизии (Тимошката и Дунавската) са изпратени при обсадения Одрин, а други 3 дивизии – при обсадената Шкодра.

Черна гора първа започва военни действия против Османската империя, това се прави с цел натам да бъдат отвлечени част от силите, които са предвидени да се бият срещу сърбите. Мобилизирани са около 35 000 души (заедно с малко по-късно присъединилите се доброволчески отряди от Босна и региона) групирани в 4 пехотни дивизии, със 140 оръдия.
Основните им задачи са да овладеят Новопазарския санджак и най-вече крепостта Шкодра където са струпани ¾ от всичките им сили. Заедно с дошлите им подкрепления от 3 сръбски дивизии заедно с голямо количество обсадна артилерия и поредица от преговори, щурмове и много тежки загуби те не успяват да превземат крепостта. Тя им е предадена от Есад паша на 23 април 1913 г. след като се договарят да го пуснат да се оттегли на юг през Албания заедно с войските и въоръжението си.
Със съвместни действия на сръбски отряди и настъпващата Източна черногорска дивизия е овладян и Новопазарския санджак.

Гърция разполага с най-солидния флот (главнокомандващ – адмирал Павлос Кунтуриотис) от страните в Балканския съюз, включващ: 1 тежък крайцер, 3 броненосеца, 14 ескадрени миноносеца и други по-малки кораби, както и един разузнавателен хидроплан включен към тях в хода на войната. Според договора между България и Гърция задачата му е да пресича транспортирането на османски войски през Егейско море на Балканите.
Сухопътните сили са разделени на 2 армии – Тесалийска (около 100 000 души групирани в 7 пехотни дивизии и 1 кавалерийска бригада), дислоцирана край Лариса, разполагаща също така и с 4 самолета и Епирската (около 13 000 души), като двете общо разполагат с около 250 оръдия. До края на войната броя на войниците достига до 215 000 души.

Флотът бързо установява господство в Егейско море, превзема голяма част от Егейските острови, блокира Дарданелите, а с тях и морската връзка между османските владения в Мала Азия и Македония. Това принуждава турския щаб да отдели сили от Източната армия при Люлебургаз за да охраняват Галиполи. Също така и подкрепленията от Сирия и Палестина са принудени да се придвижват към фронта по дългия и доста бавен сухопътен маршрут, докато съюзниците вече могат да прехвърлят войски и по море, както например 7-ма Рилска пехотна дивизия е прехвърлена от гръцките кораби от Солун до фронта в Източна Тракия, а също и прехвърляне на части в Албания.
Но всичко това се дължи на факта, че по това време основните сили на турския флот са отделени или за защита на войските, или за охрана на доставките през Черно море, а когато българите стигат Чаталджа и за да обстрелват позициите им от морето с тежката корабна артилерия.
Самите проливи остават под контрола на турския флот така че те имат възможността да прехвърлят войски от Мала Азия в Източна Тракия.
Турския флот прави и два опита да пробие гръцката блокада на Дарданелите, но и двете битки завършват с неуспех за тях. Единствено крайцерът Хамидие успява да пробие през блокадата и да навлезе в Егейско море, където тероризира гръцкия търговски флот и военните транспортни кораби до края на войната.

На 5 октомври гръцката Тесалийска армия настъпва на север към Солун, преодолява при Еласона скромните сили (едва 1500 души) на турския прикриващ отряд и напредва към прохода Сарантпоро, където среща сили на около 2 турски дивизии и с атаката на своите 5 дивизии и минимални загуби и за двете страни успява да разбие отбраната им. Така Тесалийската армия излиза в долината на Бистрица и напредва към Вардар, там се завръзва решителната битка при Енидже Вардар, която е отново със смазващо числено превъзходство за гърците – 80 000 души и 120 оръдия срещу 25 000 турски войници с 30 оръдия. Турците отново са разбити, този път с по-тежки загуби – ок. 3000 убити, но успяват да отстъпят сравнително организирано и да се изплъзнат на гръцката армия изтегляйки се отвъд Вардар. Впоследствие обаче решават, че Солун е неукрепен и крайно неподходящ за отбрана от толкова малко сили и решават да го изоставят. Така гръцката армия влиза свободно в Солун само няколко часа преди в града да влезне и българската 7-а Рилска пехотна дивизия.

Епирската армия достига безпрепятствено крепостта Янина и я атакува с 41 000 войници, 105 оръдия и 48 картечници. Първите два щурма на крепостта са отбити от гарнизона й, но на третия гърците успяват да я превземат. Отбраняващият се гарнизон не е малък – над 30 000 души, но артилерията му страда от остра липса на снаряди и няма с какво да отвърне на огъня на гръцката и атаките на пехотата им.


Офанзивата на българската армия


Лозенградска операция


Българската армия започва войната с т.нар. „Лозенградска операция“. Източната армия на Османската империя се съсредоточавапо линията Лозенград – Одрин още преди началото на военните действия. На 5 октомври, няколко часа след обявяването на войната българската армия настъпва. Българския план е I и III армии трябва да напреднат към Цариград след като II армия неутрализира Одрин. Първият важен обект е укрепеният Лозенград, който затваря българското настъпление на юг и югоизток. За превземането му българските командири изработват сложен, но, както ще се окаже, много ефективен план. Втора армия трябва да напредне по посока на Одринската крепост и да блокира огромния одрински гарнизон. Първа армия трябва незабавно да настъпи в южна посока, за да съдейства на II армия при Одрин и при нужда да е в състояние да подпомогне действията на III армия във фланг. Трета армия пък трябва да настъпва директно на юг в отстъп от I и II армии и когато те заемат изходно положение, трябва изненадващо да атакува Лозенград. Основа на плана е объркващото движение и изненадата, като турците до последно не подозират, че цяла българска армия се придвижва на разстояние от един преход зад първите две, които всъщност я прикриват.
Затова на 9 октомври турското командване решава III корпус, да нанесе от Лозенград удар срещу левия фланг на българската I армия, смятайки че това са основните български сили. Командирите Абдулах паша и Махмуд Мухтар паша избират агресивна стратегия и настъпват по линията Лозенград - Одрин. Оказва се, че двете армии интензивно настъпват една срещу друга.
Решението за атака от страна на османската армия е взето под натиска на Цариград. Данните за българските войски с които разполагат османците не са точни и ги карат да вярват, че срещу тях напредват не повече от 70 000 бойци. Българите очакват атаката на османците и на 9 октомври като турците не успяват да ги изненадат Първа и Втора армии получават заповед да запазят позициите си, а III армия получава нареждане да атакува и превземе Лозенград. Тя незабавно започва настъпление с авангард в състав: конната дивизия, IV и V пехотни дивизии, а VI дивизия е оставена като резерв назад. Поради недоброто разузнаване и от двете страни на 9 октомври се случват цяла поредица срещни боеве – при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра, Ериклер и Раклица. В тях българи и турци се изправят като равни за пръв път от 14-ти век. Срещу българските сили от I-ва бригада на I-ва Софийска дивизия, IV-а преславска дивизия и V-а дунавска дивизия са четири турски армейски корпуса и една конна дивизия.
При Гечкенли, въпреки унищожителния артилерийски огън от страна на османците една българска дружина успява да атакува турските позиции на нож и прогонва неприятеля, като пленява две батареи. При Селиолу 2/4 бригада от IV Преславска дивизия нанася тежко поражение на османските части и ги прогонва от селото и от близките височини. През нощта следва хладнокръвно и храбро нападение на нож от страна на българите, като турците са прогонени от всички позиции близо до Селиолу и отстъпват панически. Втора турска дивизия е разбита, а паническото ѝ отстъпление намалява морала и на Първа. В тези два срещни боя българските войници и офицери започват да показват смелост и неустрашимост в боя, като преодоляват мощната артилерия на противника само за да се вплетат в двубой на живот и смърт с врага.  Той е толкова шокиран, че панически бяга от бойното поле.
При Ескиполос – Петра се проявяват високите бойни качества на българските артилеристи. С нескорострелни батареи те сломяват османските скорострелни. След пристигането и на българските скорострелни батареи победата е все по-близо, но поради смрачаване огънят е прекратен. На 10 октомври рано сутринта българите започват настъпление срещу турските позиции, криейки се в утринната мъгла. 19-ти Шуменски пехотен полк показва невероятен пример за храброст и военно майсторство. През нощта, в абсолютна тишина той настъпва към село Ескиполос, преминава го и се озовава в близост до височината, заета от османците. Там българските воини изненадващо се хвърлят на нож срещу противника и го изтласкват от позицията. Сутрешните боеве при Петра на 10 октомври не носят окончателна победа на българските войски, понеже настъплението им е спряно от мощната турска артилерия след вдигането мъглата. Изключително успешни са действията на 44 пехотен полк, който под прикритието на мъглата подхожда до критична близост до турските окопи и след кратък пехотен огън успява да прогони врага от позицията им и да я заеме. След обяд в боевете активно се включва и българската артилерия, която за много кратко време успява да надделее над 3 османски батареи и по този начин улеснява напредването на пехотните части. Решителната атака на българските войски е осъществена с поддръжката на артилерията. Когато българските приближават на 800 крачки от позицията на османците, започва жестока престрелка между пехотните части. Под прикритието на дъжда някои български части успяват да напреднат още и се озовават на 500 крачки от турците, а дори и по-близо. Артилерията в този момент успява да нанесе сериозни загуби на турските поддържащи части, а от време на време нанася удари и срещу основната укрепена турска позиция. В този момент врага се опитва да вкара нови войски в боя, но командирът на една от дружините на 43 –ти пехотен полк, която е в резерв, самостоятелно заповядва развръщане в резултат на което българската картечна рота нанася такива загуби на новите противникови части, че те прекратяват настъплението си. Към 16.30 часа на 10 октомври българските части започват да получават превес над турските и в този момент отделни бойци и части на османците започват да отстъпват. Българите започват атака на нож и се спускат стремглаво към турските позиции, което предизвиква силна паника и масово безредно бягство. Българите преследват противника докато той напълно се скрива зад скалите на Текедеренския дол. Тази победа показва на българите и света колко мощна е българската армия и колко добре подготвени пехотинците и артилеристите. Смелостта на българските войници прави огромно впечатление на османците и ги кара да бягат към по-добре укрепените си позиции на юг.
Показателни за смелостта на българския войник са и боевете при село Ериклер, където въпреки първоначалното числено надмощие на османците българските войски успешно настъпват, в резултат на което противникът започва хаотично отстъпление. Българските войници искрено са вярвали в правотата на делото и напълно са осъзнавали, че това е освободителна и национално обединителна война и че от тях зависи бъдещето на поколения българи. Именно това е онзи морален стимул, които е карал нашите предци да разгърнат уникалния си боен дух и да напредват дори тогава когато насреща им се е изправял многократно превъзхождащ ги противник. Вярата, че правдата ще възтържествува и желанието за въздаване на историческа справедливост  тласкат българските воини по кървавия, но славен, път към победата. „На петвековний враг ний носим Божий съд!“ – ще обобщи Пенчо Славейков в стихотворението си „Напред към подвизи и слава“......
След пораженията на османските войски във всички срещни боеве турското командване взема решение за отбрана на Лозенград. Българските командири решават да атакуват града на 11 –ти октомври. Около 6 часа сутринта започва българското настъпление, което е прикривано от падналата мъгла. Нашите войски напредват повече от 3 часа без реакция от страна на османците в Лозенград. Озадачени, командирите подхождат изключително предпазливо опасявайки се от засада или от някаква друга военна хитрост от страна на врага. След вдигането на мъглата около пладне на 11 октомври се разбира, че турците са напуснали Лозенград. Българските разузнавачи виждат как последните османски части безредно отстъпват. Въпреки заповедите от висшето командване турските офицери около Лозенград решават, че не могат да се противопоставят на българите и е по-добре да отстъпят. Началникът на III армия ген. Радко Димитриев влиза в града и е посрещнат с всенародна радост от местните българи. Скоро след това през града преминават и трите пехотни дивизии с викове „Ура!” и под одобрителния поглед на своя командир. Местното българско население най-сетне доживява своето освобождение. Възторгът и благодарността са безгранични. 
Същия ден части от VI Бдинска дивизия са изпратени като авангард към Скопо и Кавакли, а останалите части на III армия нощуват в Лозенград и околностите му. За съжаление поради различни причини настъплението на III армия е временно преустановено. Тя получава заповед да заеме позиции в и около Лозенград и там да изчака следващите заповеди на централното командване, вместо да се впусне в преследване на разбитите османски войски и напълно да унищожи неприятеля. Благодарение на спирането на българското настъпление османските войски успяват да се реорганизират за няколко дни и слагат край на паниката, царяща сред редиците им след впечатляващите атаки „На нож”. За да не допусне второ подобно тежко поражение, турското командване решава да се укрепи линията Люлебургаз – Бунархисар и там да се даде отпор на българската III армия.

На 15 октомври българската войска започва Люлебургаз-Бунархисарската офанзивна операция.  1-ва и 2-ра армии под общото командване на ген. Радко Димитриев агакуват отбранителните линии на 1-ва и 2-ра Източна армия на Османската империя.  Избухват интензивни сражения който продължават със много голямо напрежение 6 дни.
Позициите на турските войски са удобни за отбраняване, тъй като те държат всички командни височини. Освен това на линията са струпани 126 000 пехотинци, 342 оръдия, 96 картечници и 3500 конници. В състава на 1-а и 3-а Българска армия има общо 107 000 пехота, 360 оръдия, 116 картечници и 2066 конници.
С мощен към Бунархисар, 5-а Дунавска дивизия помита противниковите сили и ги изтласква чак до главната турска позиция при Пуралия. 4-та и 6-та пехотна дивизия достигат река Караагач и Люлебургаз. С мощен мощния артилерийски и пушечен огън турците спират българското настъпление, но 1-а армия и Кавалерийската дивизия с ускорен марш също достигат Люлебургаз при позициите на 6-а пехотна дивизия. В следващите два дни 3-а армия отбива с левия си фланг удара на 2-а Източна армия, а с 4-а пехотна дивизия прави пробив на отбраната на 1-а Източна армия при Караагач. Офанзивата на съединените части се засилва. Първа  армия минава в решително настъпление на десния фланг при Люлебургаз. Кавалерийската дивизия излиза южно от Ергене и застрашава тила на турците, 6-а дивизия разширява пробива при Сатъкьой. Българският натиск е такъв, че врага започва отстъпление, което прераства в паническо бягство продължило няколко дни.
Турската армия претърпява пълен провал. Загубите на някои от дивизиите са катастрофални – от повече от 10 0000 души личен състав остават едва по около 1500-3000 . Общите загуби на 1-а и 3-а армия в тази операция са едва 1800 убити и ранени. Османската империя започва сондажи за сключване на примирие.
В Люлебургаз-Бунархисарската операция българската армия прави някои нововъведения във военното изкуство, които никога преди това не са наблюдавани в историята. Създадени са съединени армии, което става прототип на висше оперативно обединение. За първи път се извършва пробив на подготвена модерна тактическа отбрана. Създадена е дивизионната артилерийска група като нов елемент от бойния ред.
Операцията е най-кървавото сражение през Балканската война.  Българите губят 21 162 убити и ранени, османците – около 30 000. Разгромът на последните обаче е пълен. Турските части се оттеглят на юг и се укрепяват на Чаталджанските позиции, в непосредствена  близост до Цариград.
Този своеобразен първи етап на войната приключва с разгромяваща врага българска победа.

В началото на войната в Черно море господства турския военноморски флот. В началото на войната флотът бомбардира няколко населени места по българския бряг, но след острата реакция на България пред Великите сили, тази практика е изоставена, защото противоречи на международното право. Основната цел на османския флот е да осигурява морския път Кюстенджа-Истанбул и да държи в блокада българските пристанища. Контролът е доста сериозен – даже на 15 октомври капитанът на крайцера „Хамидие“ Хюсеин Рауф бей, дава ултиматум на Варна и Балчик да се предадат, като ги заплашва с разрушение.
На 7 ноември командирът на варненския флот капитан ІІ ранг Димитър Добрев получава известие, че турски кораби са излезли от Кюстенджа с курс към Истанбул. Капитан Добрев нарежда торпедоносците да излязат и да заловят или потопят вражеските кораби.
В открито море, при пълна маскировка, излизат 4 български миноносеца – „Летящи”, „Дръзки”, „Смели” и „Строги”. Към полунощ те забелязват крайцера „Хамидие”, конвоиращ транспортни кораби с военни доставки. Започва битка на 4-ма Давидовци с османския Голиат. Миноносците са малки кораби, а „Хамидие“ – внушителен.  Макар и лек крайцер, той е 39 пъти по-тежък от българските кораби, има 12 пъти по-голям екипаж и 12 пъти по-голям огневи залп. Равенството е само по скорост и по торпедно въоръжение. Българските кораби атакуват, подредени един зад друг, като стрелят последователно. Първи  атакува „Летящи” като изстрелва торпедо от половин километър, След него на 300 м се приближава „Смели” и на свой ред стреля. „Строги” атакува от около 100-150 м.  Всички пропускат, не на последно място поради високото майсторство на капитан Хюсеин Рауф бей, един от най-опитните командири на османския флот. Последен стреля „Дръзки”, успял да се приближи на около 60 м, който единствен  улучва „Хамидие”.
Торпедото пробива носа на крайцера, отваря се 4-5 метрова пробойна и трюмовете се наводняват. При взрива загиват 8 турски моряци, а други 30 са ранени.  Наполовина потънал, „Хамидие” е извлечен с кърмата напред от конвоиращ го турски разрушител. В битката, „Хамидие” изстрелва стотици снаряди без да улучи целите, въпреки, че ги е локализирал чрез сигнални ракети. Българските миноносци постигат 25% улучваемост. По това време улучваемостта във всеки останал флот в света е не повече от 5%, а в Руско-японската война от 1905 г., са изстреляни стотици торпеда без ни едно попадение.
„Хамидие“ бива изтеглен и ремонтиран, след което през цялата 1913 г. всява ужас в гърците с действията си срещу тях в Средиземно море.
В резултат на тази битка снабдителната линия Кюстенджа-Истанбул е прекъсната до края на войната.  Османският флот престава да обстрелва българските позиции при Чаталджа. С една единствена битка, може да се каже и с един единствен изстрел, корабчето „Дръзки“, командвано от 28 годишния мичман Георги Купов, обръща стратегическото съотношение на силите в Черно море. Българските пристанища са освободени.

Боевете при Чаталджа


След кървавите сражения при Люлебургаз – Бунархисар победоносната българска армия открива пътя си за настъпление на югоизток към столицата на Османската империя. Обединените сили на I и III български армии са готови да изпълнят отколешната мечта на поколения българи и да прогонят османците от Балканския полуостров. Изпадналата в ужас Османска империя е поставена на колене и правителството й търси примирие.  Ръководството на Царство България, под влияние на опиянението от постигнатите победи и под напора на общественото мнение, а и на някои лични амбиции и стремления на царя, отхвърля турската молба.
Главното българско командване поради свои собствени съображения забавя българското настъпление и вместо на 21 октомври българските войски се отправят към Цариград цели 3 дни по-късно, като по този начин османците получават достатъчно време да организират разстроената си защита и да се укрепят на Чаталджанската позиция.
Българските войски започват своето настъпление отпочинали и в строен боен ред. На левия фланг по пътя Виза – Сарай – Странджа настъпват V Дунавска дивизия, III Балканска дивизия и две бригади от IX Плевенска дивизия. На десния фланг по пътя Люлебургаз – Чорлу настъпват воините от I Софийска дивизия, Х Беломорска дивизия, Конната дивизия и Хасковския отряд. В средата по посока Кулиба – Черкезкьой – гара Симетлий настъпват IV Преславска и VI Бдинска дивизии. Две бригади от IX Плевенска дивизия се отделят при Сарай и се отправят на изток към село Акалан.
Първите български  части достигат Чаталджанската укрепена позиция едва на 29 – 30 октомври, докато турските войски са пристигнали 3 дни по-рано.  Укрепената линия е Тарфа – Калфакьой – Акалан – Чаталджа и височините на запад от Папазбургаз. Между 24 и 27 октомври са завзети Мидия и Подима на Черно море, като по този начин се цели подсигуряване на левия фланг на армията срещу евентуален османски десант. От 28 до 30 октомври части на Хасковския отряд завземат последователно Ерегли, Родосто и Селиврия на Мраморно море. Една конна бригада пък заема Айробол (Кариопол), отново като противодесантна мярка.
След като се подсигуряват фланговете, командването се готви за нанасяне на последния удар срещу Османската империя. Сред българите обаче плъзва холера. Командването решава въпреки всичко да предприеме активни действия срещу  Чаталджанската позиция. I и III български армии се обединяват под разпорежданията на ген. Радко Димитриев. Двете армии получават заповед да организират позициите си на вече заетите места и да се подготвят за атака.
Чаталджанската укрепена позиция е много сериозно препятствие. Тя се намира на 30 км. от Цариград, като главната ѝ отбранителна линия е построена на едно естествено възвишение с дължина около 25 км. От юг позицията е с полегати склонове, докато на север има множество стръмни и труднопроходими участъци. Защитата на позицията допълнително се подсилва от тесните, но дълбоки реки, които текат пред нея и затрудняват придвижването на българските военни части. Фланговете на Чаталджанската позиция са Черно и Мраморно море и това дава преимущество на османците тъй като техния флот може да атакува българските флангови части, което и става, до изваждането на „Хамидие“ от строя. Укрепленията при Чаталджа са 29 на брой, като има и 3 форта построени по западен образец. На някои места османците изнасят първата линия на защитата си на 6 – 7 км. пред фортовете, а на други места създават нова линия от второстепенни укрепления.
Турските сили на Чаталджанската позиция са около 180 000 души и 308 оръдия плюс флот и неговата артилерия, а българските са малко повече от 176 000 души и 466 оръдия. От българите 11 331 войници, подофицери и офицери са заболели от холера, а 621 са били починали от болестта към началото на атаката. В реалните бойни действия не участва целия личен състав нито на българските, нито на османските войски. Много войници са били зачислени в тилови или други помощни части. Реално нашата армия разполага със 118 000 пушки, 11 000 карабини и 146 картечници, а османската със 107 400 пушки и 2550 саби. Това съотношение е в полза на отбраняващите се, защото за успешна атака в тази военна ситуция трябва превъзходство на атакуващите 3:1.
Планът на турците е да се води пасивна отбрана като се използват прекрасните условия на местността и позицията.  Целта е след едно пълно изтощение на българските войски, като само след лично решение на командващия Назим паша би могло да се премине в контранастъпление. На юг от позицията османската армия започва да строи още 2 отбранителни линии, които да са последна преграда пред Цариград.
Българите заемат позиции, които са по-високи от Чаталджанската, но са твърде далеч за ефективен артилерийски обстрел. Въпреки това българският план за атака разчита на изнасяне на артилерията в предни позиции и създаването зад нея на стабилна опора. Артилерията трябвало да изиграе решаваща роля, тъй като българското командване не било наясно с факта, че и врагът разполага със сериозна артилерия. На първа фронтова линия са разположени I, III, VI и IX пехотни дивизии. Те трябва да атакуват фронт с широчина 25 км. Останалите 3 дивизии са на втора линия. От цялата българска армия в боевете при Чаталджа участие не вземат само II, VII и VIII дивизии. Някои от дивизиите са били много уморени, имало е и сериозни проблеми ссъс снабдяването. Това кара българските военачалници да отложат атаката. Ген. Димитриев дори заявява, че евентуална атака едва ли ще се увенчае с успех. Отговаря му ген. Савов, който по това време е помощник – главнокомандващ на цялата армия: „Какво да се прави?! Ще се опитаме, па каквото даде Господ. Така и Царят и българският народ, а и ние с Вас ще останем с чиста съвест пред потомството, че сме направили всичко, което бе в човешките сили. Няма такъв човек в България, който, при дадената обстановка, би се решил да поеме върху себе си страшната отговорност да не атакува.”. От мнението на ген. Савов личи чувството за дълг и отговорност, както и вярата, че ако Бог е на наша страна ще успеем да сломим врага. Наред с това обаче изказването сочи и разбирането на командването за сложността на операцията и възможността от провал. Въпреки всички доводи против, емоциите надделяват и българското командване решава веднъж завинаги да разчисти всички наши сметки с Империята и да въздаде справедливост за половин хилядолетното иго.
Заповедта за атака е дадена на 3 ноември, като още в 5 часа сутринта на следващия ден трябва да се премине в настъпление. Двете български армии – I –ва и III-та, трябва да настъпят на 25 километров фронт и да пробият турската защита най-малко на 3 места. Това е една от сериозните грешки на българското командване, тъй като по всички военни правила в такава ситуация се предприема концентриран удар с 1/3 от наличната военна сила в един от секторите, а по останалите направления се извършват заблуждаващи маневри и атаки. Разпокъсаните български сили не могат успешно да се справят с добре укрепените, добре въоръжени и защитаващи столицата си османци.
Настъплението започва между 5 и 6 часа сутринта. Някои пехотни части достигат близо до турските редици и започват стрелба. Това е изненада за защитниците на Чаталджа и разстройва предните им постове и частите от първата линия на отбраната. Настъплението е спънато  от реките и езерата пред позицият, но въпреки всички пречки III армия успява да заеме добра изходна позиция за сериозна атака на следващия ден. Българските артилеристи преместват все по-напред и по-напред своите оръдия и се опитват максимално да бъдат от полза на пехотата, но поради грешки на командването артилерията не взема сериозно участие в бойните действия на 4 ноември.
Каквото и да кажем за смелостта на българските войници и офицери, атакували Чаталджанската позиция все ще бъде малко. Въпреки холерата, лошите доставки, грешките на командването и пречките по бойното поле българските военни атакуват един след друг в стройни редици и макар че са отблъснати, не се предават. Много от героите атакували Чаталджа на 4 ноември остават там завинаги. Те напояват земята със свещената си кръв и доказват, че българите са бойци от най-висока класа, бойци презрели страха от смъртта.
През нощта на 4 срещу 5 ноември 29-ти пехотен Ямболски полк начело лично с командира полк. Кръстю Златарев се приближава безшумно и незабележимо до турското укрепление №2 и само за няколко минути успява да го превземе, ликвидирайки защитниците. Тъй като не получават подкрепа от никоя друга военна част и заради загубите си по време на тази нощна атака ямболци запазват укреплението, но не предприемат действия срещу останалите турски укрепени пунктове в близост. По същото време Плевенският полк успява да превземе предникте окопи на укрепление №7, но не и самия укрепен пункт, поради ожесточената съпротива на османските части. Тези два епизода още веднъж показват героизма и на двете страни, жестокостта на българския напор и на турската отбрана, непреклонността на двете армии и силата на вярата в справедливата им кауза.
На следващия ден 5 ноември българското настъпление е съпътствано с дъжд и много гъста мъгла, която затруднява от една страна османската артилерия, а от друга ориентацията на българските пехотни части. В мъглата турците оказват ожесточена съпротива и успяват да спрат на много места настъплението на българите. Около 11 часа на много места българите са отбити и това е един от най-критичните моменти в цялото сражение. Към 14.00 часа някои дивизии са силно обезкървени, като III-та Балканска дивизия губи около 60% от числения си състав. Поради тежкото положение на фронта ген. Димитриев решава да прекрати настъплението и да се опита да запази българските позиции и артилерията, която при евентуално отстъпление е щяла да попадне в ръцете на османците. С огромно нежелание, ген. Димитриев прекратява атаката: „Тежко, болно, обидно бе за нас да вземем решение за прекратяване на боя, но реалността бе по-силна от нашите чувства и аз в 2 часа и 30 минути след пладне взех това решение”. Турците не преследват отстъпващите, както заради категоричните разпореждания да се води пасивна отбрана, така и поради опасенията им от българите. Вечерта на 5 ноември всички части получават заповед да се оттеглят на позициите заемани преди началото на настъплението на 4 ноември.
Оттеглянето е извършено изключително организирано през нощта и поради това остава незабелязано от турците. Българската армия не се пречупва след първата несполука, а напротив оттегля се, за да изчака своя миг. Войниците не губят присъствие на духа, отстъплението се приема за тактическо.
В архива на Рилския манастир се пази една легенда, записана от монаха Онуфрий, по разкази на български офицери - очевидци. При една от атаките на българската пехота, бойният дух бил нисък дш неуспеха и многото убити. Точно в този тежък миг част от бойците зърнали старец с аскетично бяло лице и дълга брада, който се опирал на патерица с едната си ръка, а с другата издигал високо към небето православен кръст. Мнозина войници разпознали Свети Иван Рилски, небесният закрилник на България,  който се отправил сам срещу турските позиции. Веднага българските бойци последвали светеца и отново атакували. Много войници паднали в тази и във всички следващи български атаки. И макар нашите деди да не успяват да завладеят Чаталджанската укрепена позиция, все пак благодарение на смелостта вдъхната им от появата хь българския светецр запазват бойния си дух и отблъскват в последствие всички атаки на османската армия. Много често именно вярата е била последният крепител на бойния дух на българите и в този епизод /или легенда/ от Балканската война се вижда, че православието дава сила на българските воини.
През следващите няколко дни турското командване атакува българските позиции. Особено опасни са нощните атаки на 8 срещу 9-ти и на 9 срещу 10 ноември. При първата атака български часови дочува към 21 часа, че има сериозно раздвижване сред османските части и съобщава на ротния си командир. Командирът незабавно нарежда всички да се подготвят за нощна атака и да са в състояние да стрелят по негова заповед, като едновременно с това са уведомени и съседните роти. Българите са нападнати от добре подготвени и елитни османски части, които на шапките си имали надписи „Смърт на София”, „Смърт на лъва” и „Смърт или победа”. На някои части от фронта турците се опитват да си служат с хитрост, като приближавайки, подвикват на български команди като „Стой!” и „Тук е първа рота!”. Заблудени, българските командири нееднократно прекратяват стрелбата и турците все повече и повече напредват. В този критичен момент редник Киро Василев, с непоколебима смелост излиза напред в тъмнината, стига на 5 – 6 крачки до настъпващите турци и извиква с пълно гърло: „Турци са!!!!!”. Измамата е разкрита и българските части откриват огън срещу врага. VIII-ма рота, командвана от поручик Петров, излиза от окопите и незабавно контраататуква „На нож!”. В жесток ръкопашен бой в тъмнината, врагът, макар и многоброен и високомотивиран, е спрян. Други български роти също се хвърлят на нож и турците започват да отстъпват. Скоро бойният вик „Ура!” заглушава напълно турския боен вик и заочва паническо отстъпление на турците към позицията на Чаталджа. Макар да не успяват с пробива й, българите показват, че нямат никакво намерение да отстъпят своите позиции!
Войната изобилства от такива епизоди. Мъжеството на българските войници няма граница и изпълва всеки българин с гордост. Атаките на нож стават български патент, а бойният вик „Ура!” и командата „Напред, на нож!!“ стряска турците и в съня им.
На 9 ноември щабът на съединените армии съобщава, че войниците, които са здрави и могат да вземат участие в евентуални сражения са общо 85 597 души, без специалните родове войски. Най-тежко пострадали и намалели са III Балканска дивизия и IX Плевенска дивизия, като и в двете има малко над 9000 боеспособни воини. В най-добро състояние са IV Преславска и V Дунавска дивизии, които все още могат да разчитат на близо 16 000 бойци. През нощта на 9 срещу 10 ноември турците нападат позициите зоната на 3 пехотен Бдински полк от 1/6 бригада. Атаката започва около 4 часа през нощта, но турските части са забелязани от българските постове и започва стрелба. И този път турците се опитват да използват същата хитрина като предната нощ и да говорят на български, но командирът на ротата поручик Цанов не се хваща на тази хитрост и заповядва войниците му да продължат стрелбата. Поради тъмнината и някои недоразумения при подреждането на българските войски през деня турците успяват да ударят във фланг 1/6 бригада. Виждайки критичността на ситуацията, командирът на 3-ти Бдински пехотен полк полковник Георги Тенев, герой от Сръбско-българската война, лично повежда две роти „на нож!“ В тъмнината започва кървав ръкопашен бой.Турците са разбити и побягват. Българските храбреци побеждават и в тази битка, но заплащат кървава цена. Завинаги на бойното поле остават полковник Тенев, убит от граната и командира на трета рота подпоручик от запаса Димитър Гицов. Освен тях падат убити няколко десетки българи, а ранените са в пъти повече.

От 10 ноември до 20 ноември когато е подписано примирието между Царство България, Кралство Сърбия и Кралство Черна гора от една страна и Османската империя от друга действията на съюзените I и III армии при Чаталджа са свързани основно с укрепване на българските позиции и възможно най-рационалното разполагане на войските за отблъскване на турските атаки. До големи стълкновения не се стига. От една страна това се дължи на факта, че се водят преговори за примирие, а от друга, османците най-сетне осъзнават, че нямат сили да пробият българските линии при Чаталджа и трябва да се примирят с положението по фронта. Освен всичко друго по второстепенните направления българските войски продължават да побеждават врага и все повече и повече да накланят везните в наша полза.
Нерядко неуспехът при Чаталджа се обяснява пристрастно и често се смята за едва ли не повратен момент във войната. Фактите обаче говорят, че дори и след спирането на българското настъпление инициативата остава в нашите ръце и българската армия все още е в много по-благоприятна ситуация от османската.
Българският неуспех при Чаталджа се дължи на редица причини и фактори. Войската е изморена от предишните кървави и победоносни сражения, налице са сериозни проблеми с продоволствието, като най-близката ж.п. гара в български ръце е на разстояние над 200 км. от Чаталджанската позиция. Облеклото и снаряжението на българската войска се оказват в недостатъчно количество, а често и с недостатъчно качество. Няма единен план за атака на добре укрепената турска позиция. По инерцията на предходните победи, се разчита на някакво гениално решение на място, което обаче няма как да се случи при положение, че нито Генералният щаб, нито ген. Димитриев се ангажират с разработването на подробен план за атаката. Необмислено се настъпва по целия фронт вместо да се организира удар в един или най-много в два сектора. Има грешки на различни нива в командването, но с най-сериозните последствия са грешките на върховното командване и на началника на сборните български армии ген. Димитриев. Липсват конкретни данни за турската позиция при Чаталджа, както и за наличните военни сили на противник. Много дивизии и военни части са оставени в резерв и реално не са използвани за постигане на заветната цел. Тежката артилерия не е докарана навреме и не взема участие при първите боеве. Не бива да се подминава и психологическото въздействие на холерата. От друга страна, турският боен дух и воля са отпор също са много високи. Турската войска е концентрирана зад отбранителна позиция и високо мотивирана. Столицата на турците е само на 30 км. зад тях, те нямат място за отстъпление, а от друга страна, бързо се снабдяват от огромния град. В крайна сметка неуспехът не прекършва духа на българските воини и те твърдо и неумолимо защитават позициите си срещу съвзелите се османци. Българинът, макар и победен в едно отделно сражение, много добре разбира, че войната не е изгубена, превесът е в нашите ръце. Победата на турците всъщност е само в добре проведената отбрана. Българите са на 30 км. от Цариград.

Родопското и Македонското направление


Главните сили на българската армия се насочват срещу основните османски сили и центрове, към Източната армия към Одрин и Цариград. По-малки български части действат в други направления. Дейността и значението на тези части често са подценявани, но техните победи са също толкова паметни и значими като победите на трите български армии в Източна Тракия и не бива да бъдат пренебрегвани.
Едното от тези „второстепенни направления” са Родопите. Адекватно преценявайки планинският терен, който  затруднява придвижването на големи войски, българското командване не изпраща в Родопите дивизии, а формира специални отряди, които да действат по най-важните направления в планината. Генералният щаб смята, че най-добрата защита е нападението и по тази причина решава да не защитава пасивно Родопите, а да удари чрез създадените отряди османските сили в Западна Тракия, за да ги отреже както от Македония, така и от Източна Тракия. Формирани са 5 отряда. Родопският отряд, който се състои от 2 бригади трябва да завладее Тамръшкия клин и след това да настъпи по посока Неврокоп  – Драма. Хасковският отряд, който се състои от една бригада има за задача овладяването на Кърджалийско и охрана на тила на войските, които обсаждат Одрин. Кърджалийският отряд има за задача недопускането на противниково настъпление в посоката Гюмюрджина – Хасково, като малко по-късно началникът на този отряд решава, че трябва да се овладее Гюмюрджина. Като четвърти отряд  действа една самостоятелна конна бригада, със задача да превземе Дедеагач и да го превърне в пристанище за продоволствия за I и III армии, докато не се освободи ж.п. линията при Одрин. Пети е Айроболският отряд, формиран когато I и III български армии достигат до Чаталджа. Неговата задача е да охранява тила на тези армии и да предотврати нападение от Галиполския полуостров.  Състои се от един конен полк, от част от Хасковския отряд и от една дружина от Македоно – Одринското опълчение. Отрядите, действащи в Родопското направление имат сериозна численост: 58 000 бойци и получават голяма част от планинската артилерия на българската армия, което е определяно от множество експерти като грешка, тъй като османците разполагат само с няколко батареи в този район, а българската планинска артилерия е можело да бъде използвана много по-ефективно при атаката на Чаталджанската позиция.
Непосредствено след обявяване на войната Родопският отряд настъпва в няколко колони срещу османците и ги разбива в малки, но ожесточени погранични сражения. Българските воини бързо напредват по посока на Разлог и долината на река Места. На 11 октомври българската армия влиза в Разлог и освобождава тамошното българско население от твърде дълго продължилото османско иго. След установяване на българската власт в района частите от Родопския отряд, освободили Разлог и Банско се отправят към Неврокоп, който е превзет също без бой. Девети пехотен полк, който е част от Родопския отряд напредва от Батак към Неврокоп, на няколко пъти разгромява османските части и пристига в Неврокоп едновременно с 3/2 бригада, която е освободила Разложката котловина. Друга част от Родопския отряд (21 пехотен полк) освобождава Пашмакли (дн. Смолян) и напредва към станция Бук, за да прекъсне връзката на османците между Тракийския и Македонския оперативен театър.
След освобождението на Неврокоп по-голямата част на Родопския отряд се намира в и около града. На 20 октомври българските войски започват настъпление към Драма, а на 23 същия месец атакуват града. Храбростта и мъжеството им до такава степен въздействат на врага, че турските бойци напускат позициите си почти без да окажат съпротива. Българските части обаче също не остават в Драма, понеже получават от гръцки селяни лъжливи сведения за голяма турска армия в близост до тях. От 25 октомври насетне започва настъплението на основната част от Родопския отряд към Серес. По същото време друга част от Родопския отряд, която е изпратена в помощ на VII Рилска дивизия напредва към Серес от запад и влиза в града. На 2 ноември Родопският отряд получава заповед да настъпи към Ксанти, Гюмюрджина и Дедеагач. Без да срещне сериозна съпротива отрядът превзема Ксанти на 7 ноември, а на 10 пристига в Гюмюрджина, която вече е завзета от силите на Кърджалийския отряд и двата отряда заедно настъпват към Дедеагач. След примирието от 20 ноември Родопският отряд е преместен срещу Галиполския полуостров и е включен в състава на новосформираната IV армия.
След обявяването на войната Хасковският отряд незабавно настъпва по пътя Хасково – Кърджали, прогонва турската погранична стража и на 8 октомври освобождава Кърджали. След началото на блокадата на Одрин, осъществена от II армия, основната част от Хасковския отряд напуска Кърджали и настъпва по левия бряг на река Арда. Оставените за защита на освободените територии български войски са групирани в новосформирания Кърджалийски отряд. На 11 октомври Хасковският отряд достига до линията Кюпрюлю – Хамзалар – Софулар – Якашлар и през следващите дни продължава своето настъпление срещу османските позиции. В продължение на няколко дни Хасковският отряд е зачислен към II армия, а след това излиза от състава ѝ и е изпратен да охранява тила на I и III армии, действащи при Чаталджа. На 30 октомври Хасковският отряд завзема без бой Родосто и остава до първото примирие на Мраморно море, за да прикрива фланга на I и III армии. След примирието отрядът се завръща в състава на II пехотна Тракийска дивизия и заедно с нея влиза в състава на новосформираната IV армия.
Кърджалийският отряд има проблеми с командването си до 1 ноември, когато начело застава ген. Никола Генев, командир на трета бригада от Македоно – Одринското опълчение. Идеята на ген. Генев е да напредне на юг и да атакува корпуса на Явер паша след което да омиротвори окончателно Кърджалийския край, където действат както части от редовната турска армия, така и башибозушки формирования, известни със своята жестокост и фанатизъм. На 4 ноември Кърджалийският отряд настъпва на юг и започва няколко дневно преследване на отстъпващите турски части. Командването на II армия получава лъжлива информация за башибозук в тила си и заповядва на ген. Генев да се отправи срещу този мним противник, но генералът проучва обстановката и виждайки, че няма никаква заплаха за тила на II армия пренебрегва заповедта и се отправя с основните си сили към Дедеагач, а за борба срещу башибозуци изпраща VII погранична дружина. По този начин едно блестящо решение на смел командир успява да предпази армията от излишно забавяне на настъплението на Кърджалийския отряд и показва, че човек трябва да вярва в силите и способностите си. При Балкан Тореси на 7 ноември се разиграва важно сражение между силите на Кърджалийския отряд и войските на Явер паша. Българските войски с лъжлива атака нападат фронтално добре укрепената турска позиция, но в действителност две български колони предприемат обходни маневри в двата фланга на противника на сравнително далечно разстояние, за да останат незабелязани. Разбирайки в какво тежко положение ще изпадне съвсем скоро, неприятелят се оттегля към Гюмюрджина. На 8 ноември българските войски влизат в града със съгласието на местното население, в т.ч. и на турските първенци, което съобщава за паническото бягство на турските части. След превземането на Гюмюрджина и подсигуряването на тила на II армия Кърджалийският отряд се отправя към Дедеагач и разбира, че градът вече е в български ръце. Градът всъщност е завладян от самостоятелната конна бригада още на 5 ноември. Поради грешни сведения за многочислен турски враг в непосредствена близост Дедеагач е изоставен от конната бригада. В града обаче остават около 100 души доброволци, които решават да го запазят в български ръце с цената на живота си. Чак на 13 ноември конната бригада подсилена и от други части се връща към Дедеагач, който в продължение на цели 8 дни е удържан от смелите български доброволци. Такива безподобни примери на храброст, желязна воля и себеотрицание са характерни за цялата българска армия и за всички фронтове на които се сражават българските бойци. На 14 ноември вечерта корпусът на Явер паша е обграден от всички страни и се предава, като по този начин Кърджалийският отряд успява да реализира напълно замисъла на своя командир. Пленени са 11 000 души и сериозен брой въоръжение, муници и и снаряжение.
Айроболският отряд формиран за обезпечаване на сигурността в тила на I и III армии, настъпващи към Чаталджа, действа изключително успешно при изпълнение на своите задачи. Освен чисто защитните задачи Айроболският отряд получава заповед да събира и изпраща към Чаталджа продоволствия за двете армии, които изпитват сериозен недостиг на храна и други предмети от първа необходимост. Отрядът е създаден на 26 октомври и в рамките на няколко дни ликвидира основните башибозушки части, заплашващи тила на армията. На 4 ноември бойците се отправят към Малград и в рамките на 24 часа превземат града след сражение с турски войски и башибозушки части. След това отрядът организира разузнаване на Курудаг и брега на Мраморно море, поради множеството слухове за готвен турски десант в района. На 11 ноември турски военни части се опитват да изтласкат Айороболския отряд от заетите позиции, но след ожесточена престрелка врагът се оттегля пред превъзхождащите го като качество български стрелци. След това отрядът прогонва няколко турски части и ги изтласква към Галиполския полуостров. След примирието от 20 ноември Айроболският отряд се включва в новата IV българска армия.
Другото „второстепенно” направление по което действа българската армия е Македония. Това е изключително странно на фона на факта, че именно Македония е основната географска област, заради която България се заема със създаването на Балкански съюз срещу Османската империя. Македония е в сърцата на цялото Княжество от почти четири десетилетия след Освобождението на майка България. Страданието и ужаса, изживявани ежедневно от македонските българи карат всяко българско сърце да се бунтува против нецивилизованите и жестоки османци. Желанието да помогнем на братята си българи в Македония, както разбира се и на тези в Беломорска и Източна Тракия, а и в другите райони, населени с българи, но останали под османска власт, е основната мотивация на българското ръководство да планира и да започне война срещу петвековния поробител. Това желание за справедливост и национално обединение кара стотици хиляди българи, в това число хиляди от самата Македония, доброволно да се влеят в редовете на войската, за да воюват срещу потисниците и да въздадат справедливост. И въпреки всичко това българското политическо и военно ръководство не само не съумява да гарантират преминаването на цяла Македония в български ръце след един евентуален успешен край на войната, но и подлага българите от областта на огромно изпитание.
Основните български сили „вадят кестените от огъня“ на Цариградското направление на войната и само една българска дивизия воюва за освобождението на българите, редом до сърби и гърци, които до неотдавна са тормозели същото това българско население с въоръжените си чети и отряди. Този голям геополитически парадокс и може би стратегическа грешка ще имат исторически последици за българския народ.
От българска страна в Македонското направление е определена да действа VII Рилска дивизия, която трябва да се включи в състава на II сръбска армия. С това последната става II съюзна армия. Командир на армията е сърбинът генерал Степанович. Числеността на нашата дивизия е 36 000 души. Още на 5 октомври VII пехотна Рилска дивизия получава заповед да премине границата и да овладее Горна Джумая и Царево село. По същото време сръбската Тимошка дивизия, която също е част от II съюзна армия остава около Кюстендил в абсолютна безопасност и предприема настъпление към Крива паланка и Кратово чак на 8 октомври след като българите са разчистили пограничната стража на османците. В рамките на първия ден от войната – 5 октомври българските воини успяват да завладеят Царево село и Горна Джумая, въпреки че османските войски в града оказват сериозна съпротива. Лявата колона на VII Рилска дивизия продължава настъплението си към Кресненското дефиле, чийто северен край е заварден от значителни турски военни сили. На 11 октомври български части освобождават Кочани и по този начин подсигуряват фланга на сръбската Тимошка дивизия. След освобождаването на Кочани началникът на II съюзна армия заповядва на българските военни да оставят в града само опълчение и въстанически чети, а всички редовни части да се отправят към Серес по долината на река Струма. На другия ден обаче тази заповед е отменена и на българите се заповядва да останат на сегашните си позиции. Тези заповеди показват две неща. Първо очевидно е, че още в този ранен етап от развитието на войната сърбите са имали желание да поставят ръка на колкото се може по-голяма част от Македония без да спазват пунктуално сключените договори и конвенции. Това ги кара от една страна да се страхуват от присъствието на българските войски в областта и от друга да не желаят българите да напредват повече, защото по този начин те ще са фактически освободители на голяма част от населението. Във всички населени места в Македония българските войски са приети изключително радушно като освободители и родни братя, докато сръбските части са приемани с известно недоверие. Второто нещо което става ясно от тези заповеди е осъзнаването от страна на сърбите, че на Западния боен театър Османската империя разполага с малки военни сили и преимуществото е на страната на Балканския съюз. Това дава възможност на сръбското командване да започне да обмисля активно въпроса как да осъществи егоистичните си цели, които са в ущърб на местното българско население и които реално противоречат на договорките между Царство България и Кралство Сърбия отпреди началото на войната.
Но да се върнем към действията на славните воини от VII Рилска дивизия. Неподозирайки за сръбските намереня, бойците от едната бригада продължават упоритата си битка с турците за преминаване през Кресненското дефиле. Макар че врагът унищожава единствения мост над Струма, за 4 дни българите преминават през временни съоръжения, изградени от инженерните части. Другите две бригади от дивизията по това време настъпват на юг: едната в посока Радовиш – Струмица – Дойран, а другата през Пехчево – Берово за Петрич и след това през Беласица и Круша планина за Солун. На 21 октомври средната колона достига до Петрич, а на 22 октомври са преодолени и последните пречки пред българските войски и те откриват пътя си за настъпление към Солун. На 25 октомври българските воини достигат линията Негован – Баали Оглулар и разбират, че по същото време без да среща никаква съпротива гръцката армия също напредва към Солун и се опитва да изпревари българите, за да окупира града и да го задържи в гръцки ръце. На 26 октомври българските и гръцките военни части с ускорен ход напредват към града. Тези походи остават в историята под названието „надпреварата за Солун”. Комендантът на важното пристанище Тахсин паша разбира, че е обграден от всички страни и решава да се предаде на гърците, тъй като в този момент те разполагат около Солун само с една конна бригада. Освен това тайното намерение на турците е да внесат раздор в Балканския съюз и да противопоставят България на Гърция по въпроса за владението над изключително важния център на Беломорска Македония.
На 27 октомври части от VII Рилска дивизия влизат в Солун, като същия ден в града започва да навлиза и гръцката пехота, която действа агресивно спрямо българските си съюзници. И до днес има множество спорове по въпроса дали български или гръцки военни части първи са влезли в града. Безспорен обаче е фактът, че докато българските войници напредват постоянно сражавайки се срещу турците и заплащайки всеки метър освободена земя със своята кръв, гърците спокойно се придвижват и не срещат никаква съпротива от врага. Факт е също така, че огромната част от солунското население посреща българските, а не гръцките войски като освободителни и изпитва неистова радост, че след толкова десетилетия най-сетне ще се присъедини към своите свободни сънародници от Царство България. На 29 октомври в Солун пристига и българският престолонаследник, който е тържествено посрещнат от населението на града, което все още таи надежди, че гръцката армия ще се изтегли и Солун ще остане в български ръце.
За да могат спокойно да провеждат асимилаторската си политика спрямо българското население в Солун гърците настояват VII Рилска дивизия да напусне града и да се насочи към някоя друга част на фронта. След примирието от 20 ноември това гръцко искане е изпълнено и дивизията се премества на Източния фронт, където се включва в състава на новосформираната IV армия за действия срещу Галиполския полуостров. Българите в Македония остават и без тази защита.

 

През януари 1913 г.  в Османската империя е извършен преврат от младотурците. Примирието е прекратено и новата власт заповядва подновяване на военните действия. Турското командване опитва да осъществи план за ответен удар, чрез който да се деблокира обсадената Одринска крепост.
Сутринта на 26 януари 1913 г., под прикритието на мъглата дивизията „Мюретеби” успява незабелязано да се придвижи по брега на Сароския залив и пътя Булаир-Кавак. Достигайки до Разрязаната могила, в крайна близост до българските позиции,  турската дивизия е забелязана в последния момент, на 100 метра от българските часови. Шест турски полка атакуват устремено и превземат първата българска позиция, като се насочват към главната позиция на дивизията с изключутелно интензивен натиск. 13-и пехотен полк реагира незабавно, засипвайки устремната турска атака с концентриран и точен пушечен и директен артилерийски огън. Полкът не помръдва от позицията си и като отвръща на турския огън, успява да забави настъплението. Приближава и турската 27-а пехотна дивизия, съсредоточавайки силите си по крайбрежието на Мраморно море. С огромно превъзходство на силите турците овладяват чифлика Доган-арслан и започват обход на левия фланг на 22-ри пехотен Тракийски полк. В 15 часа настъпва върховия момент на боя. 22-ри Тракийски полк контраатакува „на нож“.  Започва страховит ръкопашен бой, с ръце, ножове и дори камъни, които и двете страни грабват.  Турците са отблъснати назад и много от тях – убити в преследването. В 17 ч. турците опитват нова атака, но са разстреляни в упор от българската артилерия. При тази обстановка командването на 7-а Рилска дивизия заповядва на 13-и пехотен полк да започне контранастъпление. Полкът контрааткува незабавно и успява да отхвърли цялата дивизия „Мюретеби” и да си възвърне Разрязаната могила.
В резултат на тези действия в турския щаб настава объркване и нерешителност. Артилерията на цялата 7-а Рилска дивизия стреля по чифлика Доган-арслан. Започват ожесточен ръкопашен бой, в който 27-а турска дивизия в кратко време е изтласкана и обърната в бягство, а чифликът – овладян. Целият участък е очистен от турски войници и отбраната му – възстановена. С това турския план окончателно е провален.
Османците превъзхождат българите в жива сила с близо 4:1 и в артилерия с 2:1, но въпреки това са разбити и понасят тежки загуби – около 6000 убити и над 10 000 ранени. Българите губят само 100 убити и 400 ранени. Генерал Стлиян Ковачев се чуди кого да награди. Ордените не стигат. Няма отделни герои – „храбростта беше единодушна!“, ще каже по-късно командващият 4-та българска армия пред един вестник.

Шаркьой


На 26-ти януари (стар стил) 1913 г., 32 турски кораба превозват Десети корпус на имперската армия в тила на 7-ма Рилска дивизия. При добра огранизация, зад българите се оказва стоварен десант от повече от  15 000 войници. Българската армия се изправя пред първия морски десант в историята си. Българското разузнаване съобщава, че кораби са тръгнали от няколко пристанища, но не е известно мястото на десанта. Генерал Савов го очаква, но не знае къде.
Това става в момент когато османците са почти изтласкани от Балканите. Част от войската им е блокирана в Одрин, друга е струпана на Чаталджанската позиция (само на 40 км от Истанбул) и при Булаир на Галиполийския полуостров.Отчаяните опити за  контранастъпления са без успех.
Турците целят да съдействат на булаирския корпус от страна на Шаркьой. На 26 януари 1913 г. на 3 км западно от Шаркьой дебаркира 10 армейски корпус ръководен от Енвер бей (един от организаторите на младотурската революция). В този район българите отбраняват крайбрежието на Мраморно море само с две дружини от македоно-одринското опълчение – малки и неопитни сили. Те не разполагат с никаква артилерия и са принудени просто да заемат позиции при височините край града и да чакат да дойде момента на пушките, а след това и на щиковете.
 До вечерта турците стоварват 2 пехотни полка, като единият настъпва към Шаркьой, а другият - към Сервантепе. Корабната им артилерия обстрелва града, който всъщност е оставен без никаква защита от българска страна. Когато турските поделения проникват в града, заварват единствено 20-тина ранени българи, барикадирали се в едно от градските кафенета. Турците изпращат един грък да ги уговори да се предадат, но те отказват и откриват огън. В отговор турците надупчват стените му с куршуми. Чак когато мунициите им свършват и турците се хвърлят в атака, отвътре излизат 7-8 оцелели и атакуват с приклади.  Всички загиват до един.
 Боеве пламват по височините край града. Македонските опълченци, макар и неопитни, оказват отпор, но едва удържат врага, изтегляйки се към Араплъ. През нощта на помощ им пристигнат 1-ва бригада от 2-ра пехотна дивизия и 26-ти пехотен полк. 2-ра бригада на македоно-одринското опълчение е пренасочена обратно към Шаркьой, а 3-та оставя част от силите си за охрана на крайбрежието.

 Рано сутринта на 27 януари българските части започват операция по ликвидиране на десанта с концентричен удар към Шаркьой. Бригадите настъпват устремно, а артилерията съсредоточава огъня по десантния мост, което създава опасност да изолира противниковите части от корабите им.
 Командването на 10 армейски корпус разбира, че настъплението на булаирската позиция е провалено и започва да товари обратно войските на корабите, които се оттеглят в открито море. Десантът е отразен и планът на турците да излезнат в тил на 4-та армия се проваля. Загубите им са 1000 убити и ранени и 450 пленени.  При напускането на града е извършено тежко военно престъпление. В присъствието лично на Енвер бей и на трима немски инструктори, турските войници убиват около сто мирни жители на града. ......... Поражението им обаче е толкова тежко, че срещу 4-та българска армия османците не предприемат нищо повече до края на войната.

Одринската епопея


За да се оцени в достатъчна степен геройството на българската армия при превземането на Одрин трябва да се разбере колко добре е бил укрепен градът. Това е вторият най-добре укрепен град на Османската империя на Балканите след столицата Цариград. Фортовата линия е отдалечена на 2 до 4 км. от града. През 1909 година Османската империя започва преустройство на Одринската крепост, за да измести защитната линия по-далеч от града и да го направи неуязвим за артилерийския огън на модерните оръдейни системи. До началото на Балканската война са построени нови укрепления в северозападния, западния и южния сектори. Изкуствените препятствия пред главната отбранителна линия на Одрин се състоят от телена мрежа с широчина между 6 и 10 метра. Мрежата е непрекъсната с изключение на пътищата, където се поставя подвижна мрежа в случай на вражеско нападение. Тази телена мрежа е много сериозно препятствие особено като се има предвид, че е подкрепена от контингенти с пушки и картечници, които затрудняват допълнително преминаването ѝ. Освен всичко изброено дотук Одрин разполага с много добра крепостна артилерия, която може да държи на разстояние всяка вражеска обсадна артилерия. Общо в Одрин има 516 оръдия от различни системи и калибри, а одринският гарнизон е в състав от няколко артилерийски полка, две пехотни низамски дивизии, няколко редифски дивизии и допълнителни части. Общата численост на османските войски в града е около 60 000 души. Комендант на крепостта е опитният, способен, енергичен и много уважаван офицер Шукри паша. Всички тези характеристики дават основание на германският генерал фон Голц да каже: „Тази крепост може да бъде превзета само след шестмесечна пълна обсада и то единствено от прусаци!”. Колко са били кухи и напразни тези думи ще се разбере на 13 март 1913 година когато българската армия навлиза победоносно в Одрин след двудневен щурм.
Плановете на българското командване са след началото на войната II армия да изолира одринския гарнизон и да не му позволи да действа в тил или фланг на I и III армия. Втора българска армия е в състав от две дивизии: VIII пехотна Тунджанска и IX пехотна Плевенска, като към нея е присъединен и Гвардейският конен полк. Общата ѝ численост в началото на войната е 70 500 бойци. След първоначалните успехи постигнати от българските войски на Източния боен театър II армия получава нова задача. Вече трябва не просто да се изолира одринския гарнизон, а да се обкръжи крепостта и да се принуди да се предаде от глад. Силите обаче не са достатъчни за ефективното изпълнение на тази задача и макар да се полагат огромни усилия в това направление те не носят очакваните резултати. Все пак не бива да пропускаме фактът, че за да се стесни обръча около Одрин VIII Тунджанска дивизия води успешни боеве от 7 до 12 ноември за овладяване на линията от село Доуджарос до Ахъркьой. Новите български позиции са изключително удобни за наблюдение на Одринската крепост и за осъществяване на пълна блокада. Тази пълна блокада обаче би била възможна само при наличието на по-силна и по-многобройна артилерия, както и на повече пехотни части. След победата на българските войски при Лозенград окончателно са прекъснати съобщителните връзки между Цариград и Одрин. На 15 октомври две бригади от VIII дивизия преминават река Арда с цел да завършат обкръжаването на Одрин и от юг. Шукри паша се опитва в този момент да нанесе контраудар срещу българските части останали на север, но не успява благодарение на героизма на българските войници, които не отстъпват нито крачка назад, знаейки колко важни са позициите им за изхода на цялата война. След отблъскването на тази атака българските позиции изглеждат стабилизирани и ръководството на армията изтегля IX Плевенска дивизия от състава на II армия, за да участва в решителните боеве при Люлебургаз и Бунархисар. На мястото ѝ е изпратена XI пехотна сборна дивизия, която е формирана на 13 октомври и е попълнена с новопостъпили в армията и опълченци.
Към 20 октомври Одринската крепост е напълно обкръжена от нашата II армия. Проблемите са че линията на обкръжаване е много отдалечена от крепостта и едновременно с това е много дълга. За да се подсилят позициите на II армия българското командване моли сърбите за подкрепление и те започват преместването от Македония на Дунавската и Тимошката дивизии. След пристигането им частите на VIII Тунджанска дивизия се преместват на южния сектор на крепостта, а тези на XI сборна пехотна дивизия – на източния.  На 2 ноември крепостта е окончателно обкръжена, като постепенно се преминава към опити за стесняване на обкръжението. Благодарение на блестяща атака осъществена на 7 и 8 ноември българската армия превзема позиция Карталтепе на южния сектор и прогонва турците от окопите им. На 8 ноември започва артилерийско бомбардиране на Одринската крепост. Бомбардировките понижават чувствително морала на населението в Одрин и на гарнизона, но упоритият и непреклонен Шукри паша не се предава въпреки увещанията на различни европейски дипломати, останали в Одрин. Обстрелите са преднамерено леки и продължават чак до подписване на примирието и турците започват да вярват, че това е цялата мощ на нашата артилерия. По този начин те влизат в капан и по-късно ще бъдат много изненадани от истинските възможности на българската артилерия.
По време на примирието има демаркационна линия, която и двете страни не могат да преминават, а крепостта остава изолирана и не може да получава храни и боеприпаси. Освен това, парадоксално, но съгласно условията на примирието  през Одрин се пропускат влакове с храни и други материали за българската армия при Чаталджа като това условие силно понижава морала на защитниците. По време на примирието българите трескаво работят за укрепване и усъвършенстване на позициите си около крепостта, докато османските войски бездействат. Създават се прекрасни условия за ефективното действие на нашата обсадна артилерия, която вече от напълно безопасни позиции може да стреля срещу османците. По време на преговорите за мир в Лондон става ясно, че превземането на крепостта ще бъде първостепенна задача при евентуален провал на дипломацията. Българското командване разработва план за превземане на Одрин като се решава пробивът да се осъществи на източния сектор. Има много причини накарали нашите военни да изберат именно този сектор за изненада на турските ни противници, като двете най-важни са разположението на форта Айваз баба, който е леко издаден напред и е много удобен за атакуване, както и фактът, че този сектор е най-близо до самия град и след неговото превземане и разполагането на българската артилерия там градът ще бъде принуден да капитулира.
След провала на преговорите за мир и след края на примирието между двете страни българската артилерия подновява бомбардировките си срещу Одрин. Тези бомбардировки омаломощават и обезверяват противника и принасят голяма полза за постигането на крайната цел. За да промени съотношението на силите и за да събере разузнавателна информация Шукри паша предприема вилазка (излаз от крепостта) на 27 януари. Турската атака е насочена срещу Източния сектор и има за цел както унищожаването на артилерията там, така и разузнаване с какви части разполага българската армия в района. Турците атакуват през нощта и въпреки че първоначално има объркване в първите ни редици много скоро нашите части контраатакуват противника на нож и го изтласкват от окопите си още преди слънцето да се е показало. След прогонването на турците от окопите започва да се съмва и българската артилерия нанася огромни загуби на отстъпващите турски части. На следващия ден турците получават същата задача да атакуват българските позиции, но от страх войниците не напускат окопите си. В началото на февруари турците опитват излаз и срещу южния сектор, но и там са бързо разкрити и отблъснати от българските бойци.
По това време планът за атаката на Одринската крепост е вече разработен и чака своето изпълнение. Решено е да се атакуват всички участъци на крепостта, за да се заблудят турците и да разпръснат своите резерви след което ударът да се съсредоточи върху източния сектор където атаката следва да се извърши с пехотата, подпомагана от обсадната артилерия. Трябва да се има предвид, че след завършването на операцията по обкръжаване на Одрин постоянните строеви организационни единици в нашата армия се заместват с нови поделения с нови названия сред които: сектори, отдели, участъци, колони, конен отряд и т.н. Освен това почти цялата обсадна артилерия се премества на Източния сектор. Той е разделен на два отдела: северен и южен. Северният отдел е разделен на три участъка, а южният – на  лява и дясна колона и конен отряд. Планът за самата атака е толкова грижливо и детайлно разработен, че и до днес се изучава в множество военни академии по света и с право може да се нарече образцов план. Нищо не е оставено на случайността. Българските командири знаят каква е задачата им и какви са начините за нейното постигане и искат всеки един офицер, подофицер и войник да има своето ясно и точно определено място в атаката, която трябва да донесе нетленна слава на българската армия и победа във вече проточилата се война за национално обединение. Решено е щурмът да се съсредоточи върху форта Айваз баба и промеждутъците му към форта Айджиолу и след това към форта Кестенлик. За да се попречи на предислоцирането на резерви в Източния сектор българските военачалници прилагат един напълно нов прийом, а именно преградният огън. Артилерията стреля зад линията на атакуваните фортове, за да възпрепятства разместването на войски от гарнизона. Българските военни части пък са подредени в дълбочина, тъй като командирите правилно разбират, че османската съпротива ще се сломи по-лесно с множество последователни силни удари, а не само с един – единствен концентрират удар. Решено е атаката да се подготви още през нощта и нашите предни части да заемат позиция в скритите подстъпи към крепостта откъдето рано сутринта да атакуват. Войските са снабдени с ножици за рязане на телените мрежи и с пироксилинови заряди за отваряне на просеки в мрежата. Наред с това се изработва детайлен план за действие на артилерията и всяка батарея получава конкретни задачи, като главният удар е съсредоточен срещу главната фортова линия. Българската армия според ген. Георги Вазов, началник на Източния сектор, е била подготвена за атака на Одрин още в края на февруари, но Щабът на армията дава заповед за нападение едва през нощта на 10 март 1913 г. Командирът на II армия ген. Никола Иванов от своя страна заповядва на 11 март в 13.00 часа да започне артилерийска подготовка за атаката, а през нощта на 11 срещу 12 март българската пехота да настъпи под прикритието на артилерията срещу предните турски позиции и на разсъмване да ги заеме.
На Южния сектор нашата артилерия действа енергично, а пехотата се доближава непосредствено до вражеските позиции, но е спряна от добре организираните турски пехотни и артилерийски части. Българските войски се окопават и чакат следващата нощ (нощта на 12 срещу 13 март) за да организират поредната си атака. На Западния сектор сръбската Дунавска дивизия не постига значими успехи и се окопава в близост до вражеските позиции. На Северозападния сектор Тимошката дивизия успява да напредне и някои нейни части настъпват към предните позиции на неприятеля.
По същото време благодарение на брилянтната подготовка от страна на ген. Георги Вазов на Източния сектор българските войски завладяват цялата предна позиция на османците и то без големи загуби. Как се случва това? Артилерията започва в 13.00 часа на 11 март да обстрелва турските позиции пред фортовете. През нощта частите се придвижват безшумно до подстъпите на първите турски линии и в 4.30 часа започват настъплението си. В 5.30 часа 23-ти и 10-ти пехотни полкове достигат до първите окопи и след като за няколко секунди преодоляват телената мрежа атакуват турците, които изненадани отстъпват и изоставят окопите си. На другите части от сектора елементът на изненада не дава чак толкова добри резултати, но повсеместно българските воини прогонват врага, макар на места да се дават твърде много жертви. 32-ри пехотен полк например дава цели 800 души убити и ранени при атаката, но въпреки всичко воините от тази част изпълняват възложената им задача и прогонват противника. Щом българските части овладяват предните позиции, артилерия им започва да обстрелва пространството между тях и фортовете и така нанася огромни загуби на отстъпващите турски части и не им позволява да контраатакуват. Започва преместване на полската и гаубичната артилерия към завладените предни позиции и оттам огъня на българите се пренася срещу фортовата линия. На места се налага българските войски да атакуват на нож обстрелващите ги турски части и след кървави сражения да ги прогонват от позициите им. Решава се атаката срещу фортовата линия да се извърши през нощта на 12 срещу 13 март. През нощта трябва пехотата да се приближи максимално близо до фортовете, като бойният ред е построен в дълбочина, за да може да се повтори ударът при нужда. Артилерията стреля непосредствено зад фортовете, а след падането на нощта премества огъня си върху фортовете и върху местата определени за атака. Огънят се прекратява за 10 минути след 15 минутен обстрел и това е сигналът за атака на пехотата. След завладяване на определените обекти артилерията се мести напред, а останалите фортове следва да се овладеят на разсъмване.
Атаката срещу форта Айджиолу е поверена на 10 пехотен Родопски полк, който успява под прикритието на нощта да достигне близо до телената мрежа за 35 минути да я преодолее и в 1.45 часа завладява форта. След успеха на 10 пехотен Родопски полк артилерията пренася огъня си зад форта. На разсъмване на нож са атакувани окопите около Айджиолу и са очистени от врагове. Необичаен маньовър и невероятен подвиг извършват командирът и цялото 1-во отделение от 5-ти скорострелен артилерийски полк. Майор Друмев забелязва, че турците държат позиции между Айджиолу и форта Кестенлик, но знае, че не бива да оставя без артилерийска поддръжка пехотата и по тази причина рискува своя живот и живота на поверените му бойци като напредва заедно с тях срещу силния противников пехотен огън. Пехотата е впечатлена от вихрено движещите се оръдия и макар да е изтощена се обръща за поредна атака с викове „Ура!” и „Напред!”. На 200 метра от телената мрежа конете и голяма част от обслужващия оръдията персонал са убити, но храбрите батареи продължават щурма си и откриват огън по Кестенлик и окопите на север от него. Загубите са над 30%, но артилеристите не падат духом, а напротив все по-трескаво изпълняват задълженията си. Така се осигурява възможност да напредне нашата пехота и на нож да влезе в неприятелските окопи където с бой лице в лице да срази омразния враг.
Атаката на форта Айваз баба е още по-кървава и драматична като много български войници намират смъртта си пред телените мрежи от картечния огън на врага. Въпреки всичко българският дух не е сломен.  Атаките не само не спират, но се усилват и продължават на талази една след друга. Моментът е върховен, рядко срещан за цели исторически периоди. Българската армия, забравила страх и колебание,  е като разбунтувало се море, което иска да измие срама от 500 години робство, море, което най-сетне е придошло, за да въздаде справедливост. В жесток и лют бой „на нож“ българските воини успяват да прекършат съпротивата на османците и в 6.25 часа фортът „Айваз баба“ пада в български ръце. Скоро и фортът „Таш табия“ е зает от 56-ти пехотен полк благодарение и на действията на артилерията, която прави огнева завеса на 300 метра пред пехотните части. Новата „Таш табия“ е завзета едновременно с „Айваз баба“, а Старата – в 7 часа и 5 минути. Малко по-късно е завзет и напуснатия от защитниците си форт „Каялъка“. Опълченците от Южния отдел на Източния сектор извършват чудеса от храброст и макар тяхната атака да е с цел отвличане на вниманието от главния удар в посока Айджиолу – Айваз баба те достигат до телената мрежа и полагат неимоверни усилия да я преминат, за да се срещнат на нож с душманите. Макар да не успяват смелите български бойци разстройват силно турската отбрана и нанасят тежки загуби на противника, който е ужасен от презиращите смъртта българи. Сутринта с поддръжката на артилерията и без големи жертви са завладени напълно фортовете „Кестенлик“ (в 6.45 ч.), „Куру чешме“ (в 7.50), „Иълдъз“ (8.50), Топйолу (8.30) и Кавказ (8.45). Преградният огън затваря пътя на турските поддържащи контингенти и това кара голяма част от османските войници и офицери на Източния сектор да се предадат.
Така на разсъмване на 13 март българските части се разполагат по фортовата линия в Източния сектор на Одринската крепост. Започва артилерийска бомбардировка на града, като целта е да се принуди комендантът да се предаде. Междувременно турците подпалват складовете си, разбирайки, че не могат да се надяват на победа. Повсеместно турските войски издигат бели флагове, а на Източния сектор пристига турски генерал, който да преговаря за предаването на крепостта. В 12 часа комендантът на Одрин Шукри паша се явява пред началника на Източния сектор ген. Георги Вазов, а малко по-късно е отведен при командира на II армия комуто предава града заедно с целия му над 60 хиляден гарнизон. Шукри паша лично предава сабята си на ген. Никола Иванов с думите: „Уверих се, че за българите няма непревзимаема крепост. Щастлив съм, че се предавам на герои”. По повод превземането на Одрин кореспондентът на френското сп. „Журнал” Людовик Надо пише следното: „Внезапността на артилерийската буря и бесният устрем на пехотата лишиха гарнизона от сила. Те създадоха у защитниците паника, каквато вече изпитаха техните събратя по оръжие в Лозенград и Люлебургаз”. Други отзиви в западноевропейската преса стигат още по-далеч с думите: „Българите биха победили даже и тогава, когато са въоръжени само с кинжали.”
Радостта от победата е всеобща. Гордостта е неописуема. Възтроргът няма граници. Началникът на Източния сектор ген. Георги Вазов се обръща към своите подчинени с думите: „Светът има да се чуди на вас, доблестни синове на България, че можахте в 30 часа да превземете една от най-силните крепости… Вие вписахте вчера и днес нова славна страница в нашата история. Благодаря Ви. Гордея се, че съм Ваш началник! Гордея се, че съм българин!” Българската армия заплаща висока цена за превземането на силно укрепената Одринска крепост. В тридневната атака загиват 24 офицери и 1292 войници, ранени са други 94 офицери и 6235 войници, а 451 бойци изчезват безследно. Убитите сърби са 274, ранените- 1173. Смъртта и страданията на всички тези герои не са напразни, тъй като чрез подвига си те прославят надлъж и нашир българската армия и неопровержимо доказват, че българите не само са достойни за своята свобода, но са и водеща сила на Балканския полуостров, с която трябва да се съобразяват не само съседите им, но и Великите сили. Героите при Одрин не са отделни войници или офицери, а цели полкове. Трудно е да изразим с думи признателността си към устремното усилие на тези храбри воини, презрели смъртта и изправили се пред картечниците и артилерията на врага с ясната мисъл, че трябва да победят или да загинат. И колкото и невероятно да е било според всички експерти и чужди военни специалисти, българската армия успява да победи.  Кандидат-подофицер Михо Георгиев от 29-ти Ямболски пехотен полк издига българското знаме над джамията „Султан Селим”. Редник Иван Балахуров от същия полк задържа Шукри паша в щаба му до пристигането на командира на Гвардейския конен полк полковник Мархолев, който официално го обявява за пленен. За броени дни врагът изпада във военна катастрофа. Пленени са 14 паши, т.е. турски генерали, 2000 офицери, 60 000 войници, 16 знамена, 600 оръдия, огромно количество различно военно имущество. На Източния сектор всяка пехотна рота получава по 80 кръста „За храброст”, а всяка батарея — по 50 .
След падането на Одрин Османската империя е в много тежко военно положение, тъй като с освободената след обсадата артилерия и с частите от II армия може да се подпомогнат войските ни на Чаталджанската позиция и така да се изгонят най-сетне окончателно турците от Европа. Страхът започва да се усилва след победите на I пехотна Софийска дивизия, която нанася тежък удар срещу елитни турски части /две дивизии и една конна бригада/при Албасан и така слага край на турските надежди за контранастъпление. Последните сериозни сражения около Чаталджанската укрепена позиция се водят в периода 11 – 18 март 1913 година и завършват с укрепване на българските позиции и дори с малки териториални придобивки за нашата армия. След падането на Одрин ж.п. линията вече е изцяло в български ръце и българите могат лесно и бързо да струпат артилерията си при Чаталджа, както и да снабдяват войските. Освен това Османската империя вече не може да твърди, че всички силни крепости са останали в нейни ръце и е принудена отново да моли за мир и да седне на масата на преговорите. Така на 1 април 1913 г. се сключва ново примирие между воюващите страни и са подновени преговорите за мир в Лондон. Врагът е с изключително паднал боен дух. При Галиполи, българите с цяло гърло викат „Ура!“ при вестта за падането на Одрин. Турските сили приемат това за атака и побягват от предните си позиции във укрепленията си..........


Агитация и военнополитически реалности


Нуждата от добре организирана и ефективна пропаганда се засилва по време на кризисни за обществото и държавата моменти. Балканската война безспорно е такъв труден момент, момент на върховно напрежение на силите и изпитание за целия ни народ. Именно по тази причина не бива да се учудваме, че политическите и военните ръководители на Царството полагат огромни усилия чрез агитация и пропаганда да канализират енергията и силите на българското общество за постигане на целите ни във войната. Подобно е положението и в останалите държави замесени в този военен конфликт. Много често агитацията и пропагандата чувствително се отличават от военнополитическите реалности, но в крайна сметка тяхната цел не е да представят обективната истина, а да въздействат на конкретно общество или дори на част от него с оглед постигането на някакви по-висши цели. За да разберем как държавите или определени ръководни кръгове на обществото са се опитвали да влияят на своите сънародници, а понякога и на съюзници и/или противници следва да се запознаем по-отблизо с някои от формите и методите на агитацията и пропагандата прилагани по време на Балканската война от страните, участващи в конфликта.
Най-малката като територия и население балканска държава, която участва в християнската коалиция срещу Османската империя е Черна гора. Въпреки малобройното си население и малката си предимно планинска територия черногорците винаги са вярвали, че са един от най-боеспособните народи на Балканите и това мнение се поддържа от държавната пропаганда и най-вече от крал Никола I, който освен всичко друго защитава идеята, че черногорците са най-истинските сърби. Черна гора има две основни цели във войната. Едната е да завладее Новопазарския санджак и Косово като агитацията на крал Никола твърди, че тези земи по право принадлежат на черногорците като най-истински представители на сръбския етнос. Освен това черногорците започват да пропагандират тезата, че никога реално не са били под османска власт и са се опазили от всички негативни последици, които носи османското иго на останалите балкански християнски държави. Тази пропаганда, разбира се, си служи доста свободно с историческата действителност и изкривява много от историческите събития и факти, за да ги използва в своя полза. Другата цел на Черна гора е да завладее град Скутари в Албания и по този начин да съживи икономиката си. Тук агитацията залага основно на икономически мотиви и на твърдения, че след завладяването на този град Черна гора няма вече да разчита на чужда помощ или на субсидии, а ще може да изгради една процъфтяваща икономика. Реалността е доста по-различна и според много изследователи контролът над един-единствен град не би допринесъл кой знае колко за модернизирането на доста изостаналата черногорска икономика. По време на войната черногорците залагат основно на патриотизма на своето население, на свободолюбивия му дух и на омразата към османците. Освен това всячески черногорските ръководители се стремят да внушат войнственост и увереност в собствените сили на своя народ и на армията в частност. В тази насока показателна е пощенската картичка показваща драматичен момент от битката при Тузи между черногорци и османци. Чрез напомняне на славните победи от миналото се внушава увереност, че и в настоящата война черногорците са в състояние да сразят османците.
Кралство Гърция още от началото на своето съществуване (1832 година) след успешното гръцко въстание успява да усъвършенства агитационната и пропагандната си машина. Гръцките искания и твърдения намират широк отзвук не само сред гръцкия народ и балканските му съседи, но и в Западна Европа, където Елада има много сериозно лоби. Можем, не без основание, да смятаме, че гръцката пропагандна машина е най-мощна в сравнение с тези на останалите балкански християнски държави. Благодарение на това кралството успява да предяви претенции към територии в които гръцкото население е малцинство или дори към такива, в които гръцко население липсва. Освен това в хода на военните действия гръцките власти неуморно пропагандират смелостта на своите войници и качествата на гръцките армия и флот, както и човечността, която гърците проявяват към победения враг. Тези пропагандни образи са доста далеч от действителността, както по-късно ще докаже безпристрастното разследване на Карнегиевата комисия, но през 1912 и в първите месеци на 1913 година именно тези образи придобиват общественост.
Гръцките цели в Балканската война са свързани с окупацията на Тесалия и части от Беломорска Македония и в частност на град Солун, който е окачествен като първостепенна цел на гръцката армия под ръководството на престолонаследника принц Константин. Друго направление където гърците вярват, че могат да постигнат успех е южна Македония, като планът е да се достигне до Битоля и целият регион да премине в гръцки ръце. Основания за гръцка окупация на тези земи се търсят както в античната история, когато те са били обитавани от племена говорещи елински език, така и в средновековната история, когато Византия е владеела тази територия. Гръцките претенции към Македония са представяни от гръцката пропаганда като исторически обосновани и справедливи, макар че в действителност в желаните територии е преобладавало българското население, а гърците в мнозинството от случаите са били незначително малцинство. Другата основна цел на гърците е завладяването на Янина в южна Албания, като и там се изтъкват исторически основания оправдаващи желанието на кралство Гърция да сложи ръка на града. Благодарение на активната си агитация гръцките ръководители успяват да мобилизират над 120 000 бойци при население от 2 630 000 души, което е отчетено като голямо постижение. Само за сравнение ще кажем, че България успява да мобилизира около 600 000 души при население от 4 432 000 души. Над 366 000 от тези мобилизирани българи служат в Действащата армия и ежедневно и ежеминутно участват в настъпателните действия на победоносната ни войска. За да подтикнат колкото се може повече боеспособни мъже да се присъединят към армията, както и за да повдигнат бойния дух на своите бойци, а и на населението, гръцките ръководители си служат с различни пропагандни образи и средства. След обявяването на войната например се появяват множество гръцки плакати, които показват унищожаването, потъпкването или унижаването на османския флаг или на други символи на Османската империя. Освен това в Западната преса постоянно са изпращани материали за геройството на гръцките войници и офицери и за човеколюбието, което те проявяват към предалите се врагове. Създава се един образ на гръцкия войник като примерен, честен и достоен джентълмен. Може би и този образ изиграва някаква роля при решението на коменданта на Солун Хасан Тахсин паша да се предаде на гърците. Твърди се, че самият комендант е получил и немалка сума пари от гърците, за да предаде града на тях, а не на българите, но това трудно може да се докаже категорично.
Кралство Сърбия подобно на всички останали балкански християнски държави сериозно залага на пропагандата при излагането и отстояването на своите политически и военни цели. Сърбите имат за цел овладяването на Вардарска Македония, части от Новопазарския санджак и Косово. Прави впечатление, че главните сръбски сили са съсредоточени по Македонското направление и от това личи огромното желание на Кралството да сложи ръце върху колкото се може по-голяма част от населената предимно с българи област. Сръбската пропаганда намира основание за претенциите си в средновековната балканска история и по-конкретно в периода на най-голямо могъщество на сръбската държава при цар Стефан Душан, когато една част от областта Македония за кратко е била част от сръбските владения. Освен в това пропагандно направление сърбите хвърлят доста сили и за агитация сред своето население и сред сърбите останали под османска власт. Целта е да се мобилизират колкото се може повече мъже, които да участват в решителната война срещу вековния поробител. След началото на войната подобно и на другите балкански християнски държави Сърбия започва чрез плакати, пощенски картички, позиви и речи на отделни нейни ръководители да повдига духа на населението и да укрепва вярата му в крайната победа. Интересно е, че много от сръбските плакати изобразяват победоносни боеве на нож срещу османците. Този мотив до голяма степен е заимстван от българската армия, която е смятана за една от най-добрите в световен мащаб в този елемент от воденето на боя. Личи заимстване на мотиви характерни за българската пропаганда която много е залагала именно на двубоя лице в лице с врага по време на сражение „на нож”. Както са заявявали българските военни командири: „Ножът на пушката е материален представител на моралната енергия. Той изразява моралната ни готовност да се срещнем лице в лице с врага като последно средство да го съкрушим.” Явно този пропаганден образ е пуснал своите корени и сред сърбите, които активно го използват по време на Балканската война. Агитацията сред сърбите се извършва и благодарение на църквата. Залага се на православната вяра и противопоставянето срещу мюсюлманския враг, като по този начин се повдига духа на сръбския войник, а и на сръбския народ като цяло.
България има за цел присъединяването на Македония и Тракия към Царството. Пропагандата ни разчита на множество исторически събития и факти, които потвърждават правото на държавата ни да владее тези територии. Като започнем от средновековието и властта на великите български царе Симеон, Петър, Самуил, Калоян, Иван Асен II и т.н. над тези земи и стигнем до Сан Стефанския предварителен мирен договор, който фиксира границите на българското землище. Именно този мирен договор се превръща в национален идеал за поколения българи. Българските власти пропагандират нуждата от Освобождение на останалите под чужда власт наши сънародници, които са принудени да търпят ненавистното османско иго, дълго след като повечето им еднокръвни братя са се освободили и живеят в собствена държава. Освен това се изтъква нуждата от обединение на всички българи в една държава, тъй като само така България ще може да заеме полагащото ѝ се място на Балканите и в Европа. В очите на управляващите кръгове на България се полага ролята на хегемон на Балканите и на значима европейска сила. За да се постигне това обаче трябва да разполагаме с всички територии населени с българи или по-точно казано трябва да разширим границите си до границите на Сан Стефанска България.
Освен на историята българската пропаганда разчита и на един друг факт. Демографски погледнато българското население е мнозинство в областта Македония и в отделни части на Тракия, а в тези части на Тракия, където българите не са над 50%, най-многобройни са османците, за които пропагандата твърди, че нямат право да владеят територии в Европа, тъй като са зъл и деспотичен източен народ. По този начин българската пропаганда създава условия за национален подем, тъй като почти всички българи се чувстват съпричастни към борбата за национално обединение и работят според силите си за реализиране на националния идеал. В тази връзка не е изненадващ огромният брой българи, които се включват като доброволци във войната срещу Османската империя. Не е изненадваща и храбростта и жертвоготовността на българските войници и офицери, които искрено са вярвали, че защитават поробените си братя и въздават справедливост за петте века зверства и терор, на които са били подложени българите от страна на османците. За разлика от останалите балкански пропаганди българската залага почти изцяло на исторически коректни факти и не преиначава демографските данни, просто защото те са в наша полза. Това прави българите уверени в постигането на заветната цел, което обаче ни изиграва лоша шега, тъй като ставаме непредпазливи, вярвайки, че щом правдата е на наша страна, няма как да не успеем. В политиката правдата и истината много рядко имат каквото и да е значение и именно това ни доказват пропагандите на сърби и гърци, които успяват да убедят собствените си народи и част от западноевропейската общественост, че заслужават да владеят земи, населени предимно с българи. Още тук се поставя началото на онези противоречия, които по-късно ще доведат до разрив между съюзниците.
Но сега е време да се върнем на българската агитация за войната. Честно казано не е била нужна кой знае колко сериозна и целенасочена агитация от страна на българските власти по време на мобилизацията, тъй като само за няколко дни около 600 000 души се стичат под бранните знамена. Българите отиват на война като на празник, като на най-лична сватба, поздравявайки се, за изумление на наблюдателите, с „Честита война!“. Такова е мнението не само на нашите сънародници, но и на редица западни и руски кореспонденти отразяващи започналата от 17 септември мобилизация. Ако трябва само с една дума да се охарактеризира мобилизацията в Царството това най-вероятно би била думата „опиянение”. Българският народ с невероятно въодушевление прегръща войната и жертва в нея някои от най-свидните си синове, загинали с вярата, че нашият народ и нашата държава заслужават всяка саможертва. Всъщност, може да се каже, че в тези моменти българскотго национално чувство достига апогея си.
По време на войната българската пропаганда не спира своята работа, а всячески се стреми да повдигне духа на войската и народа. Ежедневно тържествено се съобщават новините от фронта, като се акцентира върху героизма на българския войник и върху невероятните му подвизи по бранните полета в Тракия и Македония. Наред с това се появяват и редица произведения на изкуството възхваляващи славните български победи и боеспособността на българската армия. Много скоро след обявяването на война на Османската империя от страна на България цялата пропагандна машина на Царството започва да прокарва идеята, че е настъпил момента за окончателна разплата с турците и за прогонването им от Балканския полуостров.
Агитация от страна на българската държава има и във всички освободени райони, като местното население бива убеждавано, че като част от българския народ за него би било най-добре да бъде част от Царство България. Най-сериозни са опитите за убеждаване в горното на българо – мохамеданите. За жалост тези опити не започват непосредствено след 5 октомври и на места се забавят със седмици, което дава възможност на Османската империя да привлече част от тези хора, като ги залъгва с лъжливата информация, че българските власти са решили да отнемат имуществото или дори живота на всички мюсюлмани от освободените територии. Въпреки първоначалното забавяне с течение на развитието на военните действия българските власти все по-активно работят сред местното българо – мохамеданско население и го привличат в подкрепа на българската кауза. Българското християнско население от новоосвободените земи пък не е имало никаква нужда от агитация и се присъединява на драго сърце към Царство България. Едно от най-сериозните доказателства за въодушевлението на това население от възможността да стане част от свободното Отечество е спонтанното възникване на много места на местно, българско по своя характер, самоуправление.
Мощна българска агитация се води и сред населението в Македония и Одринско, като се апелира то да подпомогне всячески усилията на Царството за неговото освобождение. Изключително дейни в това отношение са не само официалните български власти, но и легендарната организация ВМОРО и Съюзът на македонските емигрантски организации. Благодарение на тяхната активна дейност се създава Македоно – Одринско опълчение, в което участват не само българи от Македония и Одринска Тракия, но и наши сънародници от Северна Добруджа и Поморавието, както и чужденци, съпричастни с българската кауза. Общата численост на бойците от Македоно – Одринското опълчение е близо 15 000 души, като в това число не се включват множеството местни чети, които подпомагат настъплението на българската армия в Македония, в Родопите и в Източна Тракия.
По време на война агитацията и пропагандата са насочени не само към собствения народ или групи от него, но и към противника. По време на обсада на Одрин нееднократно българските авиатори хвърлят позиви и прокламации. Голяма част от тях са на турски език и призовават местното население и гарнизона да се предадат, като се обещава да се пощадят живота и имуществото на всички предали се одринчани без значение какви са произхода и вярата им. По време на войната и в други направления се разпространяват позиви сред турското или турскоговорящото население в които се обяснява, че никой няма да пострада ако предаде оръжието си и не оказва съпротива на българската армия. Целта на тези действия е избягването на конфликти с местното население, както и превенция срещу създаването на башибозушки отряди.
Последният аспект на българската пропаганда е насочен към представяне на постиженията ни в чужбина, като залог за подкрепа от страна на Великите сили или поне като причина да се запази благосклонен неутралитет и да не се подпомага активно Османската империя. Царство България допуска множество чуждестранни кореспонденти и военни специалисти, които при прекрасни условия имат възможност да наблюдават действията на българската армия и да изпращат своите материали на пресата в Западна Европа и Русия и на съответните правителства. За разлика от Гърция българската пропаганда не успява да постигне чак толкова сериозен отзвук на повечето ни победи в западноевропейската преса, но все пак трябва да отчетем, че някои от най-големите български победи като тези при Лозенград, Люлебургаз – Бунархисар и Одрин са достойно и пространно отразени не само в Русия, но и в Западна Европа. За разлика от гърци и сърби българските власти се опитват точно и коректно да представят своите действия и по тази причина можем да твърдим, че представяните от българите данни в най-голяма степен отговарят на военните реалности. Преувеличенията, откровените манипулации и на моменти наглите лъжи, които гърци и сърби лансират най-вече в западноевропейските медии не са прийоми характерни за нашата пропаганда и може би именно това е причината поради която българите си спечелват симпатията на много европейски авторитети и специалисти. Все пак обаче не може да не се отчетат успехите на пропагандите на нашите съюзници, които успяват да убедят голяма част от обикновените западноевропейци, че са най-малкото равностоен партньор и съюзник на България във войната с Османската империя, а понякога се представят и като острието на Балканския съюз.
Благодарение на агитацията и пропагандата осъществявани от институциите и ръководителите на Царство България, от българската армия и от различни организации българската кауза получава адекватна идеологическа поддръжка и постига значими успехи. Най-важните сред тях са: увереност сред армията и населението в неизбежността на българската победа във войната; масовизиране на националния идеал и развитие на идеята за национално обединение; създаването на Македоно – Одринското опълчение; спонтанното формиране на местно самоуправление в много селища, населени с българи в земите освободени от османците; масовото участие на местното население в освободителните действия на българската армия; достигането до широката общественост на проблемите на българите останали под османска власт.
Агитацията и пропагандата на противника на Балканския съюз – Османската империя разчита основно на религията. Войната е представяна от османските политически, военни и религиозни ръководители като война на полумесеца срещу кръста. Призовават се всички правоверни мюсюлмани да дадат своя принос за победата над непокорните иноверци и се припомня, че тези земи са вече повече от половин хилядолетие под контрола на Империята. Внушава се чувство за превъзходство у турската армия, като балканските християни са представени като по-нисша категория хора, които са неспособни да се противопоставят на всепобедната османска войска. Това впрочем изиграва отрицателна роля в хода на развитието на военните действия като не един и два са случаите при които османски командири подценяват силата или способностите на противника и в резултат на това търпят сериозни поражения. След достигането на българската армия до Чаталджанската позиция османската агитация и пропаганда се променят и вече се набляга над нуждата от борба до последна капка кръв за спасяването на Османската империя и за запазването на „правилния ред”, т.е. на ислямския закон. Агитацията се провежда сред цялото население като се призовават всички правоверни да се включат във войната, всеки според възможностите си и да спрат настъплението на Балканския съюз и в частност на българската армия към Цариград. Агитацията и пропагандата на Османската империя постигат сравнително добри резултати като за целия период на войната са мобилизирани над 550 000 бойци, както и множество башибозуци, които най-често извършват диверсии в тила на противника. Като успех на Османската агитация може да се отчете и героичната отбрана на Чаталджанската позиция, която се явява последното препятствие пред българската армия при настъплението ѝ към османската столица. Като слабост в пропагандната машина на османците може да се отчете неспособността ѝ да приобщи християните към имперските цели. Факт е, че макар да има християнски части в турската армия те не представляват мнозинството от християнското население, което мечтае час по-скоро да види края на омразната му Османска империя.

Маршове и песни


По време на Балканската война българските войници и офицери са далеч от семействата и домовете си. В обстановката на почти неспирни военни действия, сражения и схватки „на нож” нашите бойци имат нужда от нещо, което едновременно да ги развлича и да повдига бойния им дух. Най-пригодни за тази цел са песните и в частност военните маршове. Много са песните изпълнявани от българските бойци по бранните полета на Тракия, Македония и Родопа планина. Много са и стиховете съчинени по време на самата война и станали част от нашия фолклор или от съкровищницата на българските военни маршове.
Когато говорим за песни, повдигали бойния дух на войската по време на войната, безспорно на първо място трябва да поставим химна на Царство България, който е вдъхновявал поколения българи да изпълняват синовния си дълг към Родината и неотклонно да следват завета на дедите. Химн на Царството е песента „Шуми Марица”, чийто текст е редактиран по време на Балканската война от големия народен поет Иван Вазов, за да отговори напълно на новите реалности и предизвикателства. Този вариант на националния ни химн веднага спечелва сърцата на всички българи и е изпълняван с плам по бойните полета от различни войскови части и съединения. Стиховете на химна са следните:
„ Шуми Марица/окървавена,/плаче вдовица/в люти рани днес.
Припев: Марш, марш,/Генералю наш!/На бой да летим/враг да победим !
Балкански чеда,/цял свят ни гледа,/хай, към победа/славна да вървим!
Припев…
Лъвът балкански/в бой великански/с орди душмански/води ни крилат.
Припев…
Сърцата наши,/юнашки, силни,/смърт ги не плаши,/тупат за борба.
Припев…
Ний сме народа/за чест, свобода,/за мила рода/който знай да мре!
Припев…”
Не е никак трудно да си представим какво масово въодушевление е предизвиквал химнът, който носи победи на българските войски още във войната със Сърбия през 1885 година. Редактираният вариант, изпълняван по бойните полета по време на Балканската война, е вдъхвал сила в мишците на българските бойци и ги е карал да вярват, че въпреки всички трудности и пречки победата във войната ще бъде на наша страна, тъй като справедливостта и човечността го изискват.
По време на Балканската война са съчинени много от маршовете на различните дивизии и полкове, като огромната част от тях са написани директно на фронта и се пеят от славните ни войски докато премазват армията на Османската империя. Във всички маршове и песни създадени по време на войната личат патриотизма и родолюбието на българите, както и желанието на всяка цена да бъде осъществен националния идеал и да се постигне тъй дълго лелеяното национално обединение. Всеки един марш и всяка една българска песен от тази война са осветени с кръвта на героите, загинали по бранните полета за честта и славата на българската армия и за добруването на българския народ. Именно по тази причина е най-добре да се вслушаме в думите на тези великолепни български произведения, чиято стойност не само не е намаляла с времето, а неимоверно се е покачила и днес те са едно от съкровищата на българската култура.
Един от маршовете, чийто първи вариант е написан по време на Балканската война е прословутият „На нож” с автор на текста Любомир Бобевски. Младият тетевенец създава следните стихове:
„Юнаци смели с храбростта си/смаяхте целий свят./На ножа ний песни пеем/на ножа ваш ний песни пеем/Ура напред! Ура напред!/Напред! Ний знаем ваш’та мощ/напред „на нож!”, напред „на нож!”
От ножа ваш тирана днеска/трепери смъртно той,/прострял е множество ранени/и трупове безброй./Момци и ден и нощ/напред „на нож!”, „НА НОЖ!”
От Одрин вихром полетете/към Цариград, момци!/След таз победа ще ви срещнем/с хоругви и венци!/Напред след наший вожд!/На нож! На нож! На нож!”
Очевидна е страстта заложена в горните думи, както и невероятната, често граничеща с безразсъдство, смелост на българските воини, които и за миг не са се замисляли преди да предприемат атака „на нож!” срещу врага. Тези атаки са били най-страшни за османските войници и са всявали в редиците им панически ужас. Именно на смелостта и способността в двубой да се срази врага българската армия дължи блестящите си победи по бойните полета на Балканската война.
Следващият изключителен марш е озаглавен „Цариград ще затрепери” и автор на текста отново е Любомир Бобевски. Стиховете са:
„Буря носиме в гърди си,/пламък - в нашите сърца./Днес Отечеството кани/на бой своите деца.
Щом тръбата чухме, вкупом,/от села и градове,/на крила орлови вихром/веч сме в стройни редове.
Цариград ще разтрепери/българският горд юнак!/Българинът ще разплаче/петвековния си враг!”
От тези стихове струи чист патриотизъм, но и осъзнаване за историческата мисия пред българските войници и офицери, които най-сетне трябва да се разплатят с петвековния си враг в лицето на Османската империя. Можем да си представим колко силно е било въздействието на този кратък, но изключително вдъхновяващ марш за българските воини, ежедневно сражаващи се с противника.
Изключително интересен и много популярен сред българските военни е маршът „Ечи ти, гордий наш Балкан!”, чийто текст е създаден от майор Никола Янакиев на 5 ноември 1912 година в село Акалан по време на Чаталджанската операция на българската армия. Музиката е дело на подпоручик Никола Блажев. Стиховете са:
„Ечи ти, гордий наш Балкан!/Ечи, наш милий великан!/„На нож” ний взехме и с „Ура”/Ески-Полос и Петра.
Разбит, уплашен наший враг/без бой предаде Лозенград/„На нож” ний взехме и с „Ура”/Карагач и Чонгора.
С развети знамена напред/вървяхме стройно всички в ред/и взехме „На нож” и с „Ура”/Карагач и Чонгора.
Макар и млади в тази бран/в ръце ни падна вражи стан/„На нож” ний взехме и с „Ура”/Карагач и Чонгора.
Ечи ти, гордий наш Балкан,/ечи, ти милий великан,/кажи на Стефан Караджа,/че стигнахме Чаталджа.
Ечал си в древни времена,/възпял си много имена/на новий българин сега/възпей геройските дела.”
В стиховете на тази прекрасна песен личи освен характерното за всички офицери родолюбие и един изключително силен символичен пласт, свързан с древната връзка между българите и Балкана. Може да се забележи също и символичната връзка между завета на предците и днешните храбри български чеда, които го реализират на практика. Показателен за високия дух на армията дори и в трудните дни на Чаталджанската операция е фактът, че се създават такива песни, които неимоверно повдигат духа на българската войска и позволяват защитата на позициите срещу фанатизираните османци, които опитват контраудари в следващите седмици.
Друг прекрасен и много популярен български марш, свързан с геройството на българския войник по време на Балканската война, е създаден от поручик Найден Андреев, като музиката е дело на Владимир Гълъбов. Посветен е на великата победа на българите при Булаир, когато османците не само са спрени и победени, но и унижени след като губят няколко свои бойни знамена. Стиховете на марша са следните:
„Кървава зора вестява,/страшни боеве за мъст,/и Рилците са готови,/смело в бой да полетят.
Пред стените булаирски,/никой не е идвал там,/само ние славно бихме/анадолска страшна сган.
Босненци гърмят, тряскат,/Рилците без страх вървят,/тях гранатите не стряскат/безжалостно враг требят.
Бурно мятат се вълните,/на Егея, Мрамора,/и повтарят на борците,/гръмогласното „Ура!”
Врага свети с прожектори,/за да види де сме ний,/ала вижда си позора:/в кръв обляни долини.
Анадолеца съкрушен,/в своите крепости се скри,/нивга няма да помисли,/да излезе срещу ни.”
В този кратък марш е събрана огромната гордост и стихийната мощ на българските герои спрели османските пълчища при Булаир. Текстът отново е дело на български офицер, който чрез песента се опитва още повече да повдигне бойния дух на войската, да я сплоти и да накара българските воини да се гордеят със себе си и да оценят значението на постигнатите победи.
Друга славна победа на българската армия, която е увековечена в песен, е превземането на Одрин. Автор на текста на песента е изключително талантливия и активен в писането на военни песни Любомир Бобевски. Текстът е следният:
„Над нази днеска знамената/широко ширнали крила,/от ужас се тресе земята/реват топовните гърла.
„На нож!” летят войските наши,/не хабим вече ний куршум,/нас нищо не ни плаши,/стихия сме сред тоя щурм.
От нашите атаки смели/ще рухне тая твърдина,/за нашите крила предели/и пречки няма – ни една!
Отвръщат фортовете злобно/на нашето „Ура! На нож!”,/геройството ни безподобно/сломи тиранска горда мощ!”
Балканската война освен вечна слава на цялата българска армия носи нетленна слава и на стотици хиляди български войници и офицери, проявили се по време на сраженията срещу петвековните поробители. Един от тези герои е капитан Никола Андреев, проявил невероятна смелост и загинал в ръкопашен брой с противника в боевете при Одрин. В негова памет Любомир Бобевски съчинява песента „капитан Андрееву”:
„Божествен плам в очите ти гореше,/в гърдите буен ураган!/С чиличен меч ти вихрено летеше/към побесняла вража сган.
На тридесет места бе ти прободен/от варварския яден щик./Народа си да видиш днес свободен,/девиза бе ти туй велик.
До смърт се би с усмивка на устата,/очи затвори ти честит./Издигна си, юначе, нам в сърцата/навеки паметник – велик.”
Какви по-красиви, искрени и чувствени думи на признателност може да има за този храбър български офицер пожертвал живота си в името на свободата и щастието на поробените си братя българи? Нека никога не забравяме делата на героите и нека се опитаме да следваме заветите им и да отстояваме българската кауза винаги и навсякъде!
Войнствените настроения сред българския народ и готовността на бойното поле да се защити националната кауза и да се постигне национално обединение личат от марша озаглавен „Война”, който отново е дело на Любомир Бобевски. Красноречивите стихове на този марш са следните:
„За разплата час удари,/час тържествен, час желан,/песни войнствени и стари/пее гордият Балкан.
Вред се носи дух-стихия,/дух юнашки, жар и плам,/тежко иго агарянско,/що търпели сме за срам.
Чуй, балканите повтарят/с гръмотевици: „Война!”./Пълна е с надежди светли/тая думица една.
Ще намери робът газен/слънце, радост и простор,/а потисника омразен –/вечни клетви и позор.”
Има още десетки песни и маршове създадени по време или скоро след края на Балканската война за прослава на българската армия или на подвизите на отделни военни части или бойци. Необхватно е също така и народното творчество посветено на българските герои и техните победи, но едно нещо неизменно се повтаря и това е любовта към България на нашите предци. За тях любовта към Родината не е била поза, празна дума или мода, за тях Родината е била висша ценност, а добруването на българския народ най-висша цел. Няма как да не се гордеем с дедите си забравили всички свои различия и противоречия и застанали един до друг на бойното поле срещу врага, за да защитят България и българския народ. Неслучайно нашият национален девиз е „Съединението прави силата!”. Дано все по-често си спомняме какво се крие зад тези мъдри думи и дано все по-неотклонно следваме примера на дедите си!


Нововъведения във военното изкуство

                Много често когато споменем Балканската война се сещаме и за гениалните решения на българските командири, а и на отделни бойци, които са изиграли съществена роля при развитието на военното дело не само на Балканите, но и в Европа и света. Макар често други армии или „специалисти” да се опитват да си припишат ролята на откриватели на едно или друго нововъведение за сметка на българите, безпристрастните експерти в повечето военни академии по света признават изключителните качества на българската армия, демонстрирани по време на Балканската война, както и приноса ѝ за развитието на световното военно дело.
Най-често споменаваното нововъведение, направено от българската армия по време на Балканската война е свързано с използването на авиацията. До 1911 година тя се е използвала предимно за разузнаване и за спомагателни дейности, но не и като ударна сила. През 1911 г. първи в света италианците използват самолета за бомбардировки в Триполитанската война. На 16 октомври 1912 година това се променя след като поручик Радул Милков и подпоручик Продан Таракчиев по време на разузнавателен полет над Одринската крепост хвърлят две бомби над гара Караагач. Продължилият 1 час и 20 минути полет е вторият в рамките на 1 годиниа, при който самолет е използван като бомбардировач и отваря нова страница в световната военна история. Само няколко години по-късно всички европейски и световни Велики сили започват да усъвършенстват своята авиация и да я товарят с все повече и повече бойни задачи. Как се стига до това нововъведение? Всичко е пределно просто. Българските военни са впечатлени от мощта на току-що доставените бомби в редовете на войската и виждат колко силен страх предизвикват тези бомби у обикновените турски войници при всяка пехотна атака на българите при която се използват бомби срещу техните позиции. За да уплашат турците и за да всеят паника сред защитните им редици пилотът Радул Милков и неговият боен другар Продан Таракчиев поставят в кошовете отстрани на самолета 2 бомби, които хвърлят над гара Караагач. След кацането си двамата пилоти чистосърдечно заявяват, че не са хвърлили бомбите над Одрин, за да не пострада невинното мирно население, което показва професионализма и човеколюбието на българските авиатори. Българските летци по време на Балканската война се записват в световната история като инициатори и на други промени и подобрения. Първият редник извършил фотографско заснемане на чуждите позиции е Стоян Терзийски, а първият летец, който извършва нощен полет за разузнаване и бомбардиране е Симеон Петров. Скоро българската техническа мисъл се проявява и е изобретен първият в света бомбодържател вместо използваните дотогава кошници. Изобретението е дело на поручик Стефан Калинов. Друго впечатляващо нововъведение е атаката над противников кораб в открито море, която извършват поручик Пеньо Попкръстев и италианският доброволец в българската армия Джовани Сабели. Всички тези действия предвещават, че авиацията има сериозно поле за развитие и че за в бъдеще ще играе все по-сериозна роля при воденето на военни действия.
Втората сфера в която българската армия прави сериозни и всеобщо признати нововъведения е артилерийската. За първи път се прилагат нови способи за водене на артилерийски бой и се използват нови форми за употреба на артилерията. При щурма на Одринската крепост е приложена непрекъсната огнева поддръжка на пехотата. Българската артилерия работи неуморно в продължение на цели две денонощия, като осигурява на пехотните части преимущество при настъплението им срещу заелия по-добри изходни позиции османски противник. За първи път е използван и един специфичен прийом наречен „огневи валяк” (или „огневи вал” ). Идеята на този „огневи валяк” или пълзящ артилерийски огън, както го наричат други, е да играе ролята на защитна завеса за пехотата. Артилерията изсипва тонове снаряди върху вражеските позиции и постепенно напредва като на 300 метра зад артилерийския огън се придвижват пехотните части, чиято задача е да елиминират напълно противниковите защитници и да завземат позициите им. Този прийом по-късно е използван изключително активно по време на Първата световна война и се оказва много ефективен. Друго нововъведение на българската артилерия е употребата на тъй наречения „преграден огън” (наричан още „неподвижен заградителен огън”). При него целта е с артилерийска стрелба да се създаде огнена преграда, която да попречи на вражеската пехота да опита контраатака. След падането на Одрин множество чужди специалисти пристигат, за да почерпят опит от българските артилеристи и наред със споменатите нови способи за водене на артилерийски бой заимстват и други български нововъведения, като употребата на нощен артилерийски огън за понижаване на морала на противника и барабанния огън. Последните две, макар и да са прилагани и по-рано, са усъвършенствани от нашата артилерия и се използват значително по-рационално по време на обсадата и щурма на Одрин.
Следващият важен принос на българската армия за развитието на военното дело се олицетворява от операцията по превземането на Одринската крепост. Неведнъж тази операция е сочена като висше проявление на българския военен гений и до днес е изучавана в повечето военни академии по света. При щурма на Одринската крепост е показано блестящо взаимодействие между пехота и артилерия и е изпълнен на практика един гениален, но и доста сложен тактически план на българското командване. Българските воини показват как със смелост, хладнокръвие, жертвоготовност и безупречна дисциплина са в състояние да превземат и най-добре укрепената крепост. Одринската операция остава в съкровищницата на световната военна наука и с право ни кара да се гордеем с гения на дедите ни и с чутовната победа, заплатена с кръвта на хиляди български герои.
Има още редица приноси на българската армия при развитието на военното дело, като голяма част от тях са свързани с действията на пехотата. Сред тях можем да отбележим новости при подреждането на пехотните редици по време на сражения, при подсигуряването на вече завзетите вражески позиции, при тиловото осигуряване и т.н. Развитие претърпяват също така стратегията и тактиката, като българите доразвиват и усъвършенстват опита на някои от водещите световни армии и го използват за постигане на заветната цел – национално обединение.
Нововъведения има и при другите родове войски като изключително позитивно е развитието на инженерните ни войски, които успяват да подсигурят някои от най-бляскавите победи на българската армия. Незабравими в народната памет ще останат героите проправили път на пехотата през телените огради на Одринската крепост с цената на живота си. Героизмът и целеустремеността на българските воини по време на Балканската война имат твърде малко аналози в световната военна история.

Характер и значение на войната

                За нас българите Балканската война има освободителен характер, като крайната ѝ цел е постигане на национално обединение. След несправедливите решения на Великите сили разпокъсали българския народ и оставили милиони българи извън пределите на Княжество България българските власти и голяма част от българите както в Княжеството, така и извън пределите му, започват ежедневно, неуморно и непреклонно да работят за постигането на национално обединение. В началото се е вярвало, че заслепените Велики сили ще подпомогнат справедливите искания на българите, останали под властта на османците, но след като това не се случва нашите предци вземат нещата в свои ръце. През 1885 година българите сами обявяват и защитават на бойното поле Съединението на Княжество България и Източна Румелия, но и след тази паметна година наши сънародници остават под османска власт. Създадената през 1896 година организация на българите от Македония и Тракия, както и различни други организации и кръгове в и извън пределите на Княжеството активно работят за Освобождението на всички българи останали в Османската империя. След обявяването на Независимостта на Царство България през 1908 година българската държава се превръща в единствения легитимен изразител на стремежите, желанията и мечтите на българския народ и полага титанични усилия при подготовката за решаване на националния проблем.
Времето за национално обединение настъпва през есента на 1912 година и след като на 17 септември започва мобилизацията в Царство България над 600 000 българи се стичат под бранните знамена, за да се сразят с врага, държал ги в робство 500 години и продължаващ да държи в хищните си лапи около милион и половина наши сънародници. Българите се записват в редовете на армията все едно отиват на сватба. Радостта е всенародна и вълнението обхваща цялото общество. От цял свят към Родината се стичат българи, за да се включат в редовете на войската и за да покажат, че вече не сме роби, а сами ковем съдбата си и имаме сили да освободим поробените си братя. Интересен факт е, че в армията се записват и опълченци от Руско – турската война, като един от тях казва: „Всичко, което имам, заедно със себе си давам за Родината и Свободата.”
Въодушевлението сред българите достига своя връх на 5 октомври 1912 година когато България обявява война на Османската империя и българската армия моментално прегазва турските гранични войски и започва освобождението на своите поробени събратя. Както много специалисти ще заключат по-късно България печели войната благодарение на изключителния дух на своята войска. Българите загърбват личните си проблеми, драми и конфликти, за да се обединят в един железен юмрук разгромяващ османската войска там където я срещне. Победите при Лозенград, Люлебургаз, Бунархисар, Булаир, Шаркьой, Одрин и много други дават основание за гордост на целия български народ. Цял свят разбира, че ние вече не сме нито роби, нито освободени. Българинът вече е свободен и не само е свободен, но е и освободител. Благодарното местно българско населения в Тракия и Македония приветства българската армия и всячески подпомага действията на своите еднокръвни братя против османците. Трудно е днес да си представим колко сплотен е бил в онези мигове нашият народ, но както пишат чуждите кореспонденти сякаш в този момент всички български сърца туптят заедно, като едно голямо, общо, всепобедно и гордо българско сърце.
Значението на победата на България в Балканската война е огромно. На първо място тази победа се отразява изключително благотворно върху националното самочувствие и върху българската народопсихология. Най-сетне след този велик успех българите успяват да преодолеят редица комплекси наследени от времето на османското иго и на Руско – турската война от 1877 – 1878 година. Нашите предци вече са били напълно уверени в силите си и разбират, че няма непреодолими трудности когато са заедно и преследват националния си идеал. Наред с това пред целия свят се легитимира правото на българите от Македония и Тракия да се присъединят към Царство България, за да живеят всички българи в една държава.
Победата в Балканската война издига нашата държава в очите на Европа и на целия цивилизован свят и все повече Велики сили гледат с нескрито възхищение към България, която неслучайно е наричана „Прусия на Балканите”. Българската армия е все по-високо ценен съюзник в условията на изострящи се конфликти между двата големи военно-политически блока. По тази причина и двете групировки се опитват всячески да привлекат Царството на своя страна. Международният авторитет на Родината ни неимоверно нараства и тя вече е възприемана като равноправна държава от всички европейски и световни суверенни държави. Напълно е заличена идеята, че България едва ли не още стои в сянката на Османската империя. Ние излизаме с гръм и трясък от тази сянка благодарение на десетките хиляди българи пролели кръвта си по бранните полета на Тракия и Македония и доказали, че по-храбър и победоносен войник от българина на Балканите няма.
Може да се изрекат и изпишат още хиляди слова за значението на победата за нашия народ, но тези слова никога няма да бъдат достатъчни. Не можем с думи да предадем огромната промяна настъпила в душите и сърцата на всички българи след блестящите победи при Лозенград, Люлебургаз, Бунархисар, Солун, Булаир, Шаркьой, Одрин и в още стотици големи и малки битки и сражения. Нашият народ тръгва уверено и устремно по пътя на националното обединение, за да се сплоти и да се превърне в истински лидер на християнските държави на Балканския полуостров. България пречупва Османската империя и успява да отвоюва толкова дълго владените от турците християнски земи на Балканите. И това никой и никога няма да може да оспори, защото на всички е ясно, че България играе решаващата роля при победата на Балканския съюз!

Мястото на войната в историята

                Още в хода на военните действия по време на Балканската война започват да се пишат множество произведения свързани с нея и с героизма на българските войски съкрушили петвековния тиранин в сърцевината на владенията му на Балканите. След края на войната се публикуват различни пропагандни, исторически и мемоарни произведения, които показват високата оценка на съвременниците за случилото се, както и високата историческа култура на тогавашните българи, които успяват да съхранят огромно количество спомени, факти и данни за войната. За жалост след сериозния удар, който България понася в резултат на загубената Междусъюзническа война започват да се прокрадват негативни нотки по отношение и на Балканската, която едва ли не е разглеждана като причина за последвалата я Междусъюзническа. Съвсем скоро обаче започва Първата световна война и отново невероятно въодушевление обхваща целия български народ, който смята, че е дошло време да се разплати и със съюзниците си от Балканския съюз, забили толкова грозно и безцеремонно нож в гърба на Царството. След бляскавите победи над сърби и гърци и след влизането на българските войски в Букурещ България ликува, почти напълно осъществила националния си идеал. По това време отново започва възхвалата на великите български герои сражавали се по бранните полета по време на Балканската война. След неуспешния край на Първата световна война националната покруса отново залива българското общество, но въпреки всичко героите от победната Балканска война не са забравени. Започва трезво изследване на епичния военен сблъсък, като особено през 30-те години на ХХ век се издават редица ценни изследвания и съчинения свързани с историята на Балканската война.
След 9 септември 1944 година за период от няколко десетилетия Балканската война е разглеждана доста пристрастно и в една определена негативна насока, като само някои генерали русофили са пощадени от укорителния тон на „професионалните” историци и пропагандатори. Едва след промяната на курса на БКП през 70-те и в началото на 80-те години започва отново да се обръща сериозно внимание на българските военни победи по бойните полета на Тракия и Македония през есента и зимата на 1912 – 1913 година. От този момент насетне започва появата и на множество нови сериозни изследвания, които реабилитират някои от най-важните герои от времето на войната, които преди това са били заклеймявани с отрицателното прозвище „царски офицери”.
В годините след началото на българския преход все повече историци, публицисти и общественици се занимават с изследване и дискутиране на различни проблеми свързани с Балканската война. Благодарение на техните усилия тя все повече и повече се популяризира. Въпреки това не можем да сме доволни от постигнатото до момента, тъй като положението сега в началото на XXI век по отношение на знанията ни за Балканската война отстъпва значително на положението отпреди 1944 година. Освен това патосът, с който са се отбелязвали различните годишнини от началото на войната и от най-важните ни победи, отдавна е изчезнал. Изчезнала е сякаш до голяма степен и гордостта на българския народ от победите на славните му предци. От една страна това се дължи на недостатъчно високата историческа култура сред част от обществото, а от друга на изключително пасивната държавна пропаганда. България е може би държавата на Балканите, която в момента предоставя най-малко средства и полага най-малко усилия за национална пропаганда. Българските политици като че ли се срамуват от патриотизма и родолюбието, неразбирайки че без тях изчезва спойката между българите и се разпада както народа, така и държавността. Ако продължаваме да вървим по този път скоро ще се превърнем в механичен сбор от индивиди, всеки от които върви по свой собствен път и преследва своите собствени цели, без значение дали те са в противоречие или дори в ущърб на интересите на неговите сънародници.
Така характерната безисторичност на голяма част от политическия елит в последните десетилетия води до сериозни проблеми в българското общество и до големи заплахи за българската държава. Изправени сме пред предизвикателства, които макар на пръв поглед да изглеждат доста различни, всъщност са много близки до онези пред които се изправят сънародниците ни през 1912 година. Днес ние отново имаме нужда от нови поводи за гордост, от повишаване на националното самочувствие, от сплотеност и народно обединение и от една обща национална цел в преследването на която да проявим най-добрите си качества. Нека примерът на нашите деди от бойните полета на Балканската война ни послужи като пътеводна звезда в бурното море на световната политическа, морална и икономическа криза, която ни съпътства! Нека винаги помним, че „Съединението прави силата”! Това означава, че заедно можем да преодолеем всяка заплаха! Заедно можем да изградим една силна, независима и благоденстваща България!
Поклон пред героите!

 

Години наред в учебниците по пехотна тактика на българската армия ще бъде написано просто и ясно: „Един български войник е равен на трима вражески“